Залата на Планинския Крал

Шон Бийн ще играе Едард Старк. След като изигра Боромир отново ще играе роля, в която загива трагично. Никак не му върви и това си е. Но пък се справя с ролите, това не може да се отрече.

Реших да направя нов блог, тъй като Залата на Планинския крал ми е прекалено скъпа, за да я „цапам“ с неща от ежедневието, българска политика и социален живот, както и още един куп подобни неща. Така че тук ще видите мен, такъв какъвто ме виждат онези, които имат …хм.. щастието да ме виждат всеки ден.

В Mortality Bytes няма да намерите нищо творческо или свързано с историята или по-сериозната култура – тези неща остават в Залата и ще бъдат публикувани тук.

Simply brilliant

Comments to follow when I get back to Bulgaria

Оригинала на тази история намерих тук Както и една прекрасна картина към нея.

Една вечер под звездното небе, един стар индианец от племето Чероки разказал на внука си за битката, която се води вътре в хората.

„Сине мой, във всички нас се води битка между два вълка.“ – казал той.
„Единият е Злото. То е гняв, завист, ревност, тъга, съжаление, алчност, арогантност, самосъжаление, презрение, лъжа, подценяване, напразна гордост, показно превъзходство и прекалено самочувствие.
„Другият е Доброто. Той е щастието, радостта, спокойствието, любовта, мира, смирението, съчувствието, добротата към другите, благocклонността, истината, състраданието, благотворителността и вярата. “
Внукът се замислил над думите на дядо си. Погледът му се зареял сред звездите.
Накрая попитал:
„А кой вълк печели?“
Старият Чероки отговорил:
„Този, когото храниш.“

Снощи беше първата ни пролетна разходка за тази година. Прекрасна луна и страхотно небе. Казвал ли съм ти, че обожавам да виждам луната отразена в очите ти.
Казах ти, че пролетта ме кара да се чувствам…жив. Във всички смисли на думата.
С първия полъх на топлия вятър от юг и намаляването на снега по склоновете на планината нещо в мен се събужда. Усещането е много странно. Точно като това от онези няколко секунди (поне за мен са толкова), които минават от мига в който отворя очи, до мига в който съм напълно буден. Усещане на лека дезориентираност със силно влияние на съня (зимата) и желанието да се върна там. И същевременно усещането, че съм отпочинал и осъзнаването, че е време да направя нещо.
Това усещане продължава докато топлият вятър носи дъжа на цъфналите дръвчета, а листата едва едва са се показали. После, когато меките зелени цветове на пролетта покрият дърветата и склоновете на планината усещането е вече променено.
Вече я няма носталгията по безкрайната белота на зимата. Кипящата енергия на пролетта като огън се е разляла във вените ми и започва да не ме свърта на едно място. Пътят ме зове. Знаеш, колко обичам да пътувам. „Човекът е човек, когато е на път.“ Пътят не винаги са пътеките на пролетта и прашните пътища на лятото, посипаните с жълти и кафеви листа алеи на есента или снежните пъртини на зимата.
„Всеки път,по който вървя е само част от едно по-голямо пътуване. И все пак всеки път има своята красота и своите загадки очакващи някой да ги открие.“
Не мисля, че бих могъл да го кажа по-добре.
Пролетта дойде.