Залата на Планинския Крал

Вече два дни Саа’нен гостуваше на В’хаа и чакаше Кридара да доведе Аргхар. Непоносимостта му към вещиците го гризеше отвътре и той искаше да се махне от там час по-скоро, но нямаше какво да прави.
Малко след залез на втория ден, В’хаа се приближи към огъня, който си беше запалил и седна срещу него.
- Кажи ми, Скитнико. Какво толкова те мъчи.
Той и се озъби в отговор:
- Просто не харесвам вещи.
- Не просто не ни харесваш. Ти направо ни мразиш и си личи отдалеч. Защо? Чувала съм, че една от нас е отоговорна за вечното ти скитане, но не знам нищо повече. Много ли ще те притесня ако те помоля да ми разкажеш? – попита го възрастната самодива.
- Да.
- Аз знам много неща и умея много неща, бих могла да ти помогна. А и Господарката на дъждовете ме помоли да се опитам.
- Много велики вещи, жреци и шамани се опитваха през годините, но никой не успя. Не вярвам и ти да успееш. – таласъмът въздъхна. След което и спомни думите на Ар’Галдеан и добави: – Но какво пък….
“ Роден съм много, много отдавна, далеч преди първите градове и кралства да се появят по земята. По онова време единствените владетели бяха вождовете на племената, а те владееха само онова, което можеха да обхванат с поглед от центъра на селото. Баща си не помня, а майка ми бе вещицата на селото. Много малко неща си спомням от детството си. Помня, че горите ме привличаха много силно и не можех да дочакам момента, когато щях да тръгна с мъжете на лов. Изпитанието ми мина и аз най-сетне видях мечтата ми да се сбъдва. Учех много и от всички и постепенно дори и най-опитните ловци започнаха да се вслушват в съвета ми. Неусетно годините минаваха и дойде време да се задомя. Но над земята се възцари глад. Дивечът се срещаше все по-рядко сушата изгори посевите и дърветаа, от които се изхранвахме. Никакви жертви и магии не помагаха. Духовете бяха обърнали гръб на селото ни. И не само на нашето. От запад прииждаха нови и нови групи същества, някои минаваха с мир през земите ни, други се опитваха да вземат това, което бяхме добили. Едните посрещахме с добро, а другите с оръжие. Три дълги години се изнизаха така и виждахме как един ден и на нас ще ни се наложи да поемем на път. Но най-лошото за мен тепърва предстоеше.
Четвъртата година наистина беше страшна. По-суха и гладна от предишните. Цели седмици с ловците обикаляхме без да зърнем дивеч, а земята не даваше никакъв плод. В началото на лятото в земите ни навлезе малка група таласъми. Бяха оцелели след многократни нападения по пътя от родните си места, далеч на запад. Само шест жени и четирима мъже. Помолиха да станат част от нашето село, но майка ми, притеснена, че може да носят проклятие посъветва вожда да не ги приема. Но той се смили над тях и им позволи да останат до края на лятото. Мъдро решение, ако питаш мен. Така щяха да помогнат да съберем каквото можем за зимата, а когато паднат снеговете нямаше да са ни в тежест.
Само че нещата не се развиха добре за селото ни. Защото най-добрият от ловците се влюби. Тя беше най-красивата таласъмка, която някога бях виждал. И продължава да е така, дори и след толкова време. Въпреки много други минали през живота ми, а дали не е по-добре да кажа, че аз съм минал през техния.“
На лицето на В’хаа се появи усмивка.
- Има същества, които завинаги остават „най-“ за сърцата ни.
- Така е. – въздъхна Саа’нен. – Но нека продължа:
“ Когато си представя грация, сила и нежност на едно място, аз виждам нея. За първи път сърцето ми познаваше любовта и аз му позволих да лети високо, без да се замисля за последствията. Тя също пусна своето на воля и чувствата ни разцъфтяха сред глада и сушата. И както цветовете на бодливите храсти сред безбрежните пустини на юг, устояха на несгодите.
Но отдал се изцяло на любовта си, не виждах укорителните погледи на майка ми. Затова когато слънцето започна да се отдръпва и дните да стават по-къси, а нощите по-хладни, думите й ми дойдоха като изневиделица.
Тя искаше да се разделя с любовта си.“
- Чакай малко. – прекъсна го вещицата. – Така и не ми каза името на таласъмката.
- Знам. И няма да ти го кажа. Предпочитам духът й да остане спокоен. И без това до края на дните си се терзаеше, че заради нея ме прокълнаха.
- Както искаш, Скитнико. Но наистина съм поразена от дълбочината на чувствата ти към някой, който отдавна не е жив.
- Грешиш, вещице. Тя е жива, поне споменът за нея е жив в мен. А с него и частичка от нея.
- Но тогава не безпокоиш ли духа й ти самият?
- Мислиш ли, че нечия любов може да безпокои някого. Не обсебваща и изискваща страст, а тихата любов на този, който винаги е до теб. Който не ти пречи и не ти досажда.
- Не, предполагам, че не. Но животът ме е научил, че всички сме различни и приемаме нщата по свой собствен начин.
„Именно това не можах да разбера тогава. Как майка ми не вижда колко прекрасна и добра е любимата ми. Колко щастливи бяхме заедно. Не само това, а искаше да загубя всичко. Започнахме спор, който не можахме да разрешим и неусетно дойде краят на лятото и гостите ни трябваше да си тръгнат. И една прекрасна лунна нощ, докато лежах до любимата си взех решението, което предначерта живота ми. Исках да тръгна с тях.
Когато го казах на майка си, тя сякаш загуби разсъдъка си. Думите, които изрече все още тормозят сънищата ми. Но аз бях млад, влюбен и непреклонен. И в утрото, когато гостите нарамиха вещите си, за да потеглят на изток, аз бях готов.
- Не виждаш ли какво правиш. – горчиво ме попита майка ми.
- Следвам сърцето си – отвърнах й аз.
- Сърцето ти обрича всички тук на глад през зимата. Ти си най-добрият ловец и воин. Без теб много от нас няма да оцелеят до пролетта.
- Аз съм научил всичко, което мога от останалите ловци, те са не по-малко умели. Ще се справят. А и искам да побродя по света. Ако нещата не потръгнат… ще се върна с нея напролет. “

- Не знаех, че е толкова далече пролетта… – тъжно промълви Саа’нен и вдигна поглед от пламъците към лицето на вещицата.
Тя го погледна замислено и той продължи.

„Майка ми ме погледна в очите и ми каза:
- Няма да се върнеш напролет. Сърцето ти няма да намери покой на този свят. Винаги където и да останеш ще те вика да потеглиш отново.
След което се обърна и пое обратно към колибата си.
Аз само свих рамене и потеглих с любимата си. Беше минала средата на есента, когато намерихме място подходящо за живот. Групата ни беше малка и не изискваше много, но все пак един ден щеше да се уголеми и да има нужда от още земи. Издигнахме колибите в сърцето на гъста гора, някъде около Змейските зъби. Скрити от очите на евентуални нашественици ние се приготвихме да посрещнем зимата.
В средата на зимата любимата ми ме дари с двама прекасни сина – близнаци. Бях полудял от щастие. Давах всичко от себе си в лова, за да могат децата ми да пораснат здрави и силни. И усилията ми се увенчаха с успех. Все по-често дивечът влизаше в капаните или падаше поразен от стрелите ми. Синовете ми растяха здрави и силни…
Така неусетно дойде пролетта, след нея лятото, после зимата … Така и не се върнах в родното си село. Почти не мислех за тези, които оставих там. Но един летен ден, когато синовете ми вече бяха видели пет зими нещо в мен се събуди. В началото не знаех какво е, но постепенно ловните ми пътеки се отдалечаваха все повече и повече от селото и аз се чувствах спокоен само, когато пътувах. Тогава разбрах, че майчината клетва ме е стигнала. Сърцето ми искаше да пътува. Реших да отида до дома на майка си и да и поискам прошка. Да и разкажа какво съм постигнал и да смекча поне малко сърцето й. Любимата ми ме разбра и аз поех на път. Но кгоато най-сетне стигнах до родното село, него го нямаше. Изагорели останки от колиби и кости беше всичко останало. До огнището на родната ми къща лежеше скелет с огърлица от пера и кости. Изгорих каквото беше останало и поех обратния път. Но така и не се прибрах при семейството си. Реших да потърся съвет от великия шаман, за който бях чувал че живее в земите на запад, за да премахна проклятието.
След дълго търсене най-сетне към края на зимата се добрах до дома му. Но той каза, че не може да ми помогне, че само майка ми може да вдигне клетвата над мен. Не му повярвах и тръгнах да търся друг.
Години наред обикалях с надеждата, че ще намеря някой способен. Постепенно осъзнах, че просто искам да пътувам и че проклятието се е вкоренило дълбоко в душата ми.
След много години се опитах да се върна при жена си и децата си, но те бяха напуснали селото в сърцето на гората. Поех да ги търся, и ги намерих. Любимата ми бе остаряла, а синовете ми вече зрели мъже се бяха задомили на свой ред и гледаха децата си. В живота им нямаше място за мен, прокълнатият и нестареещ скитник. Затова отново поех на път.
Бродих в продължение на 5 таласъмски живота….но никой не можа да ми помогне и накрая уморен и отчаян реших, че единствения начин да намеря покой е да напусна този свят и да се преселя в света на духовете. Скочих от една висока канара. След което нищо не помня…освен болка. Не знам колко време съм лежал. Но се събудих. Жив и здрав. В подножието на скалата висока 100 разкрача. С времето съм опитвал какво ли не. Но очевидно и тялото ми не може да намери покой. Не само духът ми.
Приех съдбата си и ето ме тук. Саа’нен Скитника. “

Погледът му отново заблужда из пламъците. За известно време никой не проговори и над поляната се чуваше само пукотът на изгарящите дърва.
- Мисля, че все пак бих могла да ти помогна. Но ще ми е необходимо време.
- Времето е нещо, от което имам много. – тъжно се усмихна таласъмът.
- Знам. Потегли с Аргхар. Когато се върнете ще съм готова.
- Можеш да ми помогнеш или и ти като останалите само ще се опиташ. – горчиво попита Саа’нен
- В моя занаят няма сигурни неща. От известно време се опитвам да разбуля загадката на смъртта и мисля, че знам как мога да ти помогна. Не мога да ти обещая, че ще успея.
- Нещо в думите ти ме кара да ти вярвам. Може би защото Кралят на Планината пося отново семето на надеждата. Така да бъде. Ще тръгна на път с Аргхар и ще се опитам да се върна с него. Както вече знаеш, когато съм на път не винаги съм господар на краката си.
В’хаа се усмихна и се изправи.
- А сега, таласъме, нека да влезем вътре, че времето за вечеря отдавна мина.
- Ти ще си първата вещица, от чиято храна ще ям от както бях малък таласъм насам. Е, без да броим Кралят на Планината.
- На неговата дружба с моите предшественици дължа много. Затова и пазя тайната му. Както и голяма част от готварские му рецепти. Хайде. Нека да влезем вътре.
Саа’нен тръгна след нея и замислено се почеса по врата с върха на копието си:
„Истениел, какво направи с мен, приятелю?“

Trackback URI | Comments RSS