Залата на Планинския Крал

„Ар’Галдеан блокира удара на меча с обкованата в метал дръжка на секирата си и прати в небитието нападателя си. Отблъсна следващия със щита си и разполови шлема и главата му с един удар. Спря за секунда да си поеме дъх преди следващата вълна нападатели да се е стоварила върху редиците на гвардията му и се огледа. Вече три часа отряда му се сражаваше, а противникът не се пречупваше.“
„Това е проблемът на битките с фанатици. Особено с разгромени такива.“ – помисли си той. – А останките от разбитата армия на Децата на Създателя бяха прекалено много и прекалено силни, за да си тръгнат без да са разграбили всичко по пътя си. Затова и гарнизоните по северните гранични крепости на Ал’Нар бяха подсилени и големи отряди патрулираха между тях, за да не допуснат тези мародери да нахлуят на юг. Но това беше тогава. А сега.. сега отново назряваше поредния военен сблъсък между Децата на Създателя и Родените от Майката Природа. Армии, включващи воини от различни държави, се събираха край светите градове на двете религии и се канеха да потеглят една срещу друга. Това, което шпионите изпращаха като новини, не беше никак добро.“
- Е, какво ще правим? – попита Пазителят на върховете без да вдига поглед от картата сложена на масата помежду им.
- Ако им позволим да потеглят на война, пак ще се случи същото. Едната страна ще бъде разбита, а останките й ще тръгнат да грабят и няма начин да не погледнат към нашите земи. – отвърна Ар’Галдеан.
- А имаш ли идея как да ги спрем?
- Ами.. не точно идея…но си мисля, че имам кикимората, която може да ги спре?
- Не, не ми казвай, че ще изпратиш Лудия?
- Някакви по-добри идеи?
- Не. А и все пак ти си кралят, ти носиш отговорността, ние само управляваме. – ухили се Пазителят. – И как мислиш да намериш Гласа на Планината? Той пак се е запилял някъде из Мечата планина.
- Няма да го търся аз. Знаеш, че Саа’нен ни е на гости. Мисля, че няма да има нищо против да отиде до там. И без това усещам как не го свърта вече тук. – самодивият се усмихна.
-Изпрати един луд да намери друг луд.
Кралят се разсмя:
- Много добре знаеш, че Саа’нен не е луд, а прокълнат.
-Той е тук много преди нас, Ар’Галдеан. И е умирал не веднъж, а това със сигурност променя нещо в разсъсъка ти.
- Предполагам, че си прав. Но все пак важното е, че по-добър следотърсач и вестоносец от Скитника не можем да намерим.
- Мой ред е да се съглася. Ще отида да го намеря. – с тези думи Пазителят на Върховете излезе от стаята.
Кралят на Планината отиде до прозореца и се загледа във върховете на владението си. От тук – една от кулите на Цитаделата на Владетелите- можеше да види почти всички. Е, поне почти всички западни, защото на там гледаше прозорецът на Залата на Картите. Най-високият от тях – Буредом, криеше Цитаделата на Бурите – домът на Пазителят на Върховете и столица на западната провинция на Ал’Нар. Запад, това беше посоката от която бяха дошли преди толкова много години.

Мислите му бяха прекъснти от отварянето на вратата зад гърба му. Когато се обърна, той видя Пазителя на Върховете и Саа’нен. Саа’нен Скитника, Саа’нен Прокълнатия, Саа’нен Вечния – всички тези прякори отиваха на древния таласъм.
Беше по-нисък от средния ръст на расата си, но беше с доста по-широки рамене и в оснаката му преобладаваше усещането за сила, не за ловкостта, с която бяха известни таласъмите. Все пак за вековете, в които той бродеше по света всичко се беше променяло, за да оцелее. Очите посред сивата козина на лицето гледаха към самодивия с леки искри на очакване.
- Виждам, че нямаш търпение да потеглиш, – усмихна се Ар’Галдеан. -Само че, доколкото виждам, Мороик не ти е обяснил за какво ще те помоля.
Таласъмът хвърли кос поглед нагоре към аадха до себе си.
- Не. Нищо не каза. Подозирам, че е искал да запази удоволствието на обяснението за теб.
Пазителят на Върховете се разсмя.
- Не. Но Ар’Галдеан обяснява по-добре и по-подробно.
-Добре де, ако искате да тръгна преди да е залязло слънцето няма да е зле някой да започне.
-Трябва да намериш Аргхар. – каза самодивият.
- Аргхар Лудия?!?!? Нещо по-невъзможно можете ли да поискате от мен? Аз съм скитник, а не ясновидец. Кой знае къде го е отвел обърканият му разум.
- Аз. – отговори Мороик. – Както обикновено се е оттеглил в някогашните имения на рода Галдеан в Мечата планина.
- Че там никой не живее откакто Бердинската империя се постара да ги опустоши.
Кралят на Планината се намръщи. И след толкова време споменът за гибелта на близо половината от рода му беше болезнен.
Саа’нен отвори уста, за да се опита да поправи грешката си, но Мороик го изпревари:
- Онези имения все още са във властта на Галдеан и има кой да ги наглежда. Точно това е и твоята задача.
- Да намеря наместника? – попита таласъмът. – Нямате ли си някакъв по-бърз начин за връзка. Гълъби, соколи или нещо подобно.
-Ами…всъщност наместник не е точната дума. Там няма управител. Никой от околните лордове не е предявил претенции към Мечата планина, защото я смятат за прокълната и затова там живеят само луди, прокудени от други места и вещите, които се грижат за тях и наглеждат владенията.
- Чакай малко! Очакваш от мен да говоря с някой вещ? Ар’Галдеан ти да не си луд.
- Да. – гласът на краля имаше леко закачлив тон. – Все пак като отидеш там ще разбереш защо. А това, че някой е вещ не винаги ти пречи. Например нямаш проблем да говориш с мен или с Мороик.
- Вие сте различни. А и Ал’Нар е единственото място, където мога да не мина двеста години и когато накрая пътят ме доведе тук има кой да ме помни. Но това, че сме приятели не ти позволява да ме караш да правя неща, които са в разрез с възгледите ми за живота.
- В момента няма как да ти го обясня, но знам, че ще имаш полза от срещата с тази вещица. Така че ми се довери. – погледът на самодивия улови този на таласъма и го задържа.
- Добре. – въздъхна накрая Саа’нен. – Ще отида. А сега ми обяснете къде точно е мястото. И, моля, не ми обяснявайте пътя.

Trackback URI | Comments RSS