ное 16 2006
Once in a lifetime…
Мисля, че на теб специално няма защо да ти обяснявам откъде идва заглавието на този пост. Благодаря 
За останалите:
Мисля, че има много неща, които ни се случват веднъж в живота. Всъщност повечето неща никога не се повтарят. Също както не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река, така не можеш да видиш два еднакви залеза, да обичаш два пъти по един и същ начин. Всеки път, когато едно чувство те докосне, то е уникално и идва само веднъж в живота, следващото може да прилича много на него, но със сигурност е различно.
Всеки един миг е уникален за себе си и заслужава да бъде запомнен. “ Толкова много неща минават покрай нас и в този момент си казваш: „О, да. Това ще остане с мен. Със сигурност никога няма да забравя тази зора, този лов, тази страст“ и после…всичко изчезва. Но се надявам да остане в мислите ти.“* И все пак когато следващото чувство дойде, ние като че ли малко по-лесно го познаваме, тъй като имаме вече опита за него. И това понякога ни предпазва да правим грешки. Е, понякога. Но никога не ни предпазва да правим нови. Все пак, както казах, всяко едно чувство е различно и понякога дори и най-опитните се объркват. Но пък ако всеки път знаехме какво ще се случи нямаше да е интересно. Тръпката на риска е една от хубавите страни на живота. А колкото до страха, който рискът носи:
Страхът никога не е бил отрицателно качество. Това е нещото, което ни прави смели и ни дава сили . Тъй като ни е страх то е, защото имаме какво да губим. А когато имаме какво да губим имаме и какво да защитаваме – било то кауза, дом, чувства, любим човек. Но пък страхът е.. нещо много лично и трябва да си остане такова. Защото отвън не изглежда съвсем лицеприятно.
„Със сигурност няма нищо грешно в това да си уплашен… докато не оставиш страха да те обхване преди да отмине опасността. Да бъдеш истеричен също не е кой знае какво…но по-късно и насаме. Сълзите не са признак за липса на мъжество….в банята и при заключена врата. Разликата между страхливеца и смелия човек в повечето случаи е въпрос на уцелване на момента.“
Р.А. Хайнлайн – „Job: a Comedy of Justice“
„It’s getting dark too soon
A threatening silence surrounding me
A wind comes up from the islands“
Май този пост стана по-объркан от мен самия.
___
* Цитатът е мой превод от „The Ghost and the Darkness“ Репликата е на Ремингтон – героят изигран от Майкъл Дъглас.
Знаеш ли, винаги съм мислела, че не понасяш страха и не го разбираш. Но се радвам, че не съм била права.
Асене… мдаааа. Ха сега де
Толкова много неща си казал, които в различни моменти ми се е искало да кажа… толкова много неща, които в различни моменти съм се спирал, защото съм мислел, че ще излезе много объркано… а всъщност се оказва, че и малко объркано да е, пак си е все толкова вярно и хубаво…
…а и със сигурност няма нищо страшно в това да си объркан – освен всичко друго, това значи и че не следваш сляпо и фанатично някакъв предначертан път…
Но това, което най-много ми се иска да кажа – и което май съм казвал от време на време, особено в последните две години – е, че вече все по-често си мисля, че нормалното състояние на живота ни е един голям хаос, една купчина от преплитащи се и преливащи една в друга каши – и че периодите на спокойствие са само някакви временни затишия преди поредната буря, която да те накара да повярваш, че си жив.
@ Morwen
Ами…мнението ми за страха съвпада с това на Хайнлайн. Страха го разбирам, не разбирам страхливците, които не могат или не искат да се преборят с него.
@ Пенчев
Аз имам ужасния навик да пиша почти винаги каквото ми е в мислите. Затова понякога ме питат за изчезнали постове
А и обичам да импровизирам, а не да се движа по сценарии
Животът на творците е изпълнен с преплетени разкази. Мисли, фрази, картини, които трябва да бъдат описани, трябва да бъдат споделени и които идват в съзнанието сякаш вдъхновени от някоя муза – без определена периодика, хронологичност или свързаност. Те се прескачат една друга, преплитат се, усукват се, омотават се и краят им е също толкова мистериозен, колкото и началото..
Ако имаш достатъчно добро въображение можеш да си ги представиш как образуват един обръч – започват в небитието, породени от наглед случайна забележка, дребен детайл или неясно усещане и приближавайки се образуват гъст плет, който заобикаля .. самия теб. Защото там където свършва разказа, където започва неизказаното, фактически започва най-истинското ти аз, истинската философия, мотивация, история и характер, които вече не могат да се опишат. Думите не стигат.
П.П. Учудващо, но този пост не е объркан точно колкото не съм и аз. :Р