авг 22 2006
Втори чифт, първа ръкавица
Думите на Morwen:
И още едно предизвикателство
Или с други думи, новото начално изречение за кратък разказ е “Чух шум на криле.”. А тук можете да видите и предишните разкази, както и условията. Срокът за изпращане е 9.9.
1980 символа.
Чух шум на криле. По-лошото бе, че шумът чу мен. Вече пета година отчаяно се мъчех да се отърва от тези проклети звуци, но уви те продължаваха да ме следват като сянка мъртвец. Бях опитал десетки методи да се измъкна, но нищо не помагаше. Адският шум сякаш можеше да ме подуши. За него сякаш не разстоянието бе без значение. Можеше сутринта да взема полет от Франция до Мексико и до следващия ден шумът щеше да е отново при мен.
Огледах района внимателно. Както винаги нямаше и помен от птици. Когато за пръв път чух шума си мислех, че идва от крилата на зловещо създание посветило живота си в преследване на хора. Година по-късно разбрах, че е просто шум, не че това го правеше по-търпим и за разлика от всяко друго създание от него нямаше измъкване. Всъщност имаше един начин, същият благодарение, на който се бях превърнал в поредната жертва. Навремето се бях заклел никога да не прибягвам до него, но вече започвам да се замислям… След толкова време ефектът от шумът вече започваше да се усеща. Бях станал раздразнителен, уморен, непрестанно пътуващ от място на място. Финансите ми отдавна се бяха изпарили, но това не ме спираше. Единствено постоянното предвижване можеше да ми осигури поне известно количество тишина, а ако имах късмет достатъчно да поспя. Да, от всички неща сънят най-много ми липсваше. Дори сам не помня кога за последен път бях имал нормален сън. Адското пърхане на криле изпълваше нощите ми. В редките случай, в които можех да спя бях толкова слаб, че самото ми тялото изключваше без мое съгласие. И въпреки това, в полусъзнание, шумът пак успяваше да ме достигне, изпълващ главата ми с невъобразими кошмари.
Въздъхнах и продължих напред по тротоара. По пътя се разминах с няколко човека. Изглеждаха напълно нормални, водещи безсмислен разговор, вероятно някоя местна клюка. За съжаление никога нямаше да разбера, защото преди пет години ми бяха пробили тъпанчетата и с това ме бяха направили в поредната жертва на шума, завинаги…
Това е на Андрей.
Чух шум от криле за себе си. Докато се обръщаш пейзажа около мен се промени. Планинския връх на който бях застанал се смени с тесен къс скала издаден над бездънна пропаст, а единствения път към стабилна земя бе препречен от величествен дракон възседнат от Владетелеля, който ме гледаше с насмешка.
“Откажи се, не можеш да ме победиш, дори нямаш крила”
Внезапно малкото парче скала под мене изчезна.
Владетеля не беше изненадан когато не паднах, нямаше как да съм стигнал до тук и да не мога да се справя, той просто искаше да ме види.
Усмихнах му се. Кожата ми придоби цвета на вечния лед а от гърба ми се разгърнаха две прилепови крила. Не ми трябваха да летя, но те бяха част от мене колкото и ръцете ми.
“Белият, така си и мислех, все някога трябваше да дойдеш, но пътя ти свършва до тук, Владетеля не може да бъде победен.”
При тези думи от устата на огромния дракон изригна огромна струя огън насочена към мен, която се разби в огнената стена изникнала пред мене. След още десетина атаки ми писна.
“Стига си си играл”- изсъсках му – “Да приключваме!”
Той просто кимна. Даконът изчезна, заедно с пропаста. За същества като нас теренът нямаше значение и никой не си хабеше енергията за него, за това стояхме върху проста сива равнина. Едновременно и върху двамата ни се появиха доспехи: неговите сребърни, а моите кристално сивозелени. В ръцете си той държеше сребърно копие, което в следващия миг запрати към гърдите ми със светкавична скорост. Може би можех да направя нещо за да го спра, но нямаше значение. Копието потъна почти до края на дражката си в моя нагръдник.
“Пътя ти свършва тук” – в гласа му се долавяше тъга, колко ли пъти беше побеждавал.
“Да, а сега започва новият ми път като владетел” – при тези думи се завъртях. Очите му се разшириха от учудване когато не видя острието от копие да стърчи от гърба ми, а след миг зеленото острие отряза главата му. Владетеля никога не губеше битка, защото щом загуби той вече не беше Владетел.
Чух шум на криле. Вдигнах глава и видях как до мен каца пегасът на Ламор де Брион. Бретонецът скочи от седлото и се приближи към мен. В блестящите си доспехи изглеждаше като някой герой от легендите на народа му. Щитът със семейния му герб напомняше за най-великия от предците му.
В положението, в което бяхме идеята на негово място да бешеБалдуин изглеждаше привлекателна, но трябваше да се справим с това, което имаме. Керванът не трябваше да бъде загубен.
Бретонецът внезапно се затича към мен и в движение измъкна меча си. Безкрайно учуден вдигнах щита си и стиснах по-здраво дръжката на руническата си брадва. Кой знае какво е имало в Граала, от който наскоро беше пил младежът. И какви ли мисли му е донесъл.
С боен вик се хвърли върху мен и миг преди да забия секирата в гърдите му осъзнах, че се цели високо. Със звън мечът му удари нещо над главата ми то тупна вдясно от мен.
Завъртях се натам и видях един зелен гоблин, с платнени крили прикрепени към ръцете му и счупено острие на меч стърчащо от главата му.
Поклатих глава:
- Само зеленокожите могат да използват самите себе си за снаряди. Ей, инжинерите, съборете проклетото нешо, преди още някой гроби да се стовари отгоре ни. Със скърцане оръдието се завъртя към катапулта.
Обърнах се към младия рицар и протегнах ръка към него.
– Радвам се да те видя, млади Ламор. Длъжник съм ти за този гроби. – изплюх се върху трупа
– И аз се радвам да те видя, ковачо – отвърна той. – Можеш да ми се отблагодариш като поправиш меча ми. – тъжно посочи дръжката в ръката си.
– За разумен човек, носещ секира на щита си, не мога да разбера защо използваш нещо толкова дълго и неудобно. Мога да го поправя, но мисля, че имам нещо по- добро.
Гоблините още се смъкваха от склоновете на дъното на каньона и за момент а работа имаха само Гръмовниците и инжинерите с оръдието. Стигнахме до каруцата и аз измъкнах от там най-ценния си товар.
- Твоя е.
С пламнали от удивление очи Ламор де Бриен пое с две ръце руническата секира
- Името й е твоя работа.
Това е моето
Чух шум на криле. Обърнах се и видях нещо приличащо голямо тръстиково кану с криле отстрани. Странното летателно средство кацна до мен.
Затичах се към мъжа, който слезе от него.
-Как мина? – попитах аз, едва сдържайки гласа си да не затрепери. – Успя ли да ги убедиш?
Той наведе глава.
-Не. – замръзнах. Той вдигна поглед и ме погледна право в очите. – Не се наложи. Те направо ми предложиха длъжността заедно с чисто нова островърха шапка.
Устните му се разтегнаха отначало в плаха усмивка, а после се заля в смях, вдигайки ме във въздуха.
-Е, как ти се струва най-новият кралски магьосник? – попита той, когато ме свали.
-Те нищо ли не заподозряха?
-Мне, по едно време моторът се задави и започна да пуши, но аз обясних, че освен магията за летене е трябвало да приложа и магия за облаци за да не падне летящият кораб. Половината благородници ме загледаха като че ли съм някакво божество. Набрах точки и от това, че за крилете съм ползвал пера от малък феникс…
Аз се разхилих. Лично бях боядисала кокошата перушина в ярко цикламено, за да е по-впечатляваща, но не предполагах той ще изнаглее чак толкова.
-Имаше няколко шарлатани, няколко със слаби способности и един доста силен пирокинетик. Обаче доколкото той само палеше разни неща, а аз накарах лодка да полети, решиха да вземат мен. А ти – той ме плясна по гърба. – си новата гадателка на херцога.
-Аз? Майтапиш се, нали?
-Обясних, че ако не си била ти, никога нямало да уцеля точното време за магията, но благодарение на хороскопа ти съм усп…
-Аз дори не знам всичките 28 зодии, бе! – гледах го наполовина вбесено, наполовина уплашено. – Няма начин да ги заблудя и за седмица.
-Можеш, след като аз успях. – лицето му внезапно беше станало мрачно и издължено – Аз не мога сам. Трябва някой да казва, че боговете ще се разсърдят на заповедите, които противоречат на законите Нютон. Или че денят не е подходящ, когато изгори някое уплътнение. Да обяснява на идиотите, че проклетият атомен реактор е прокълнат, та да не се доближиват до него. Да набеди гадната лъчева болест за провидение. И двамата не можем сами…- гласът му изтъня от емоциите, напиращи в него.
-Съзнаваш ли какво ще стане, ако открият, че магиите ни са просто машини?- горчиво попитах аз.
-И двамата отдавна сме наясно, но това не ни спря, нали? -възрази той. – Много добре знам, присъствах на последното горене на технолози. Един нещастник си беше сложил огнеупорен костюм, затова го дообесиха. Но след като толкова шарлатани успяха, не виждам причина, която да спре.
-Шарлатаните нямат какво да крият, освен глупостта си. Ние трябва да крием много повече.
Аз се замислих.
-Но тук все едно вече ме надушиха, когато направих онзи повдигателен механизъм от макари за строежа на мелницата. Местният инспектор по духовната чистота не ме поздравява, а градският магьосник се опита да ми пробута заклинание за пречистване… Така че, щом трябва, ще науча проклетите зодии! – заключих аз.
Качих се в смешния двумоторен самолет и оправих нелепото оперение на крилете. Моторът изхъхри, а после се включи, а аз се заех да настройвам озвучителната система за мистични звуци, за да не ни хванат. Както толкова пъти преди и толкова пъти после.