юли 25 2006
Слънцето залезе
Слънцето залезе. Заедно с последните му лъчи замряха и звуците на битката. Хасан ал Абу ибн Джаях пусна щита на земята и измъкна парче ленен плат от пояса си и започна да изтрива кръвта от острието на шамшира си.
“Проклети франджи. Не можаха ли да приемат гостоприемството ни? Защо им трябваше да ни нападат? Водата в пустинята е за всички.” – помисли си той и прибра оръжието си в ножницата.
По-рано същия ден в оазиса беще пристигнал керван бежанци. Бяха се събрали по пътя и бяха полумъртви от глад и жажда. Децата приличаха на сенки. Семейството на Хасан и останалите домакинства в оазиса се заеха да им помагат. Тогава дойде и последният бежанец – с няколко рани по гърба и кон, който по чудо сякаш го беше носил през пустинята.
Скоро след него на хоризонта се появиха и групата кръстоносци.
- Конете. – извика Хасан и се спусна към своя. Една от жените му вече тичаше с оръжията му.
Гледката за страничния наблюдател беше едновременно величествена и страшна. От едната страна
Облечените в стомана деца на севера, яхнали огромните си коне с копия, насочеени напред се спускаха към оазиса като един от вековните ледници сковали родината на предците им. От другата леко бронираните араби, чиито коне се носеха като пясъчна буря.
Ръцете стиснаха оръжия и щитове, а коленете притиснаха конските ребра и двете групи се сблъскаха. Пясъчната буря се изви около ледника и постепенно го скри от погледа на хората в оазиса. Само от време на време някой кон излизаше иззад облаците и хукваше накъдето му видят очите.
Слънцето залезе. Хасан стисна дръжката на шамшира си. Знаеше, че бедите за рода му тепърва започват. Но щеше да победи, трябваше. Пустинята беше на негова страна. Той беше неин син.
В паметта му изникна първата фраза, която баща му беше накарал да запомни, дори преди молитвите към Всевишния. Тя беше законът на пустинята.
“Животът е вода и водата е живот. И когато не можеш да приемеш даром едното, трябва да се разделиш с другото.”
Ето това е разултатът от първото предизвикателство. Да си призная честно определено нещо куцаше с цялата история около регламента, но за следващото проблемите ще бъдат решени.
Подробности за него, по-късно тази седмица, когато получим данни за радиационния фон.
Слънцето залезе. За пореден път. Един от хилядите залези, които беше наблюдавал. Може би последният, на който се надяваше.
Жил се обърна и закрачи тежко в полумрака. Беше на осемдесет и три години и утре се връщаше в родната Швейцария. Поредното завръщане след поредното пътешествие. През последните петдесет и шест години Жил имаше едно единствено хоби – да търси зеления лъч. Зеленият лъч може да се види само в момента на самото залязване на слънцето. Рядко случващо се пречупване на светлината, което може да се види само в много ясно време в огромни открити пространства. И понякога, само понякога, точно в секундата, в която слънцето потъва зад хоризонта, то се сбогува със света, изпращайки му един изумруденозелен проблясък. Гледка, която няма нищо общо с ежедневните залези, която сякаш не е от този свят.
Жил прочете за пръв път за зеления лъч в едно списание за популярна физика, когато беше на двадесет и седем. Току-що беше защитил докторската си степен, преподаваше в колеж и чувстваше, че не помни почти нищо от живота си. Още на двадесет и седем той вече приличаше на петдесетгодишен университетски преподавател. Говореше бавно и надуто, макар и да не беше преднамерено. Имаше отпуснато тяло и смъкнати надолу ъгълчета на устата, които твърде рядко се повдигаха в усмивка. Получаваше прилична заплата, но просто не знаеше за какво да я харчи. Единствените му приятели бяха двама преподаватели на преклонна възраст, с които обсъждаха в какво се е превърнало младото поколение и как нищо не е като едно време. Жил нямаше представа как е било едно време, но се чувстваше съпричастен.
Когато прочете за зеления лъч, реши, че е нещо, което си струва да се види. Взе си седмица отпуска и замина за Франция. Отседна в малко селце край морето, в което всяка сутрин млекарят го будеше с тропане на бутилки, а хазайката му правеше кроасани. Всяка вечер заставаше на една скала и наблюдаваше залезите. Очакваше, че едва ли не ще види зеления лъч на третия ден. Такъв нямаше. И след една седмица безрезултатно съзерцание, той тръгна обратно към Швейцария. И с изненада установи, че не съжалява. Сякаш по навик понякога наблюдаваше и залезите в планината, макар да беше напълно наясно, че там няма как да види зеления лъч.
Половин година по-късно той отново си взе отпуска и замина за Испания. Там, смяташе той, времето вероятно ще е по-ясно и ще има по-добри условия. Върна се след две седмици без да е видял зеления лъч, но пък почернял, ходещ някак по-стегнато и със стотина испански думи в речника си.
Три години по-късно, той периодично изчезваше и се завръщаше. Вече говореше повече с хората, а и те го намираха за интересен. Имаше десетина близки приятели, някои от които дори го придружаваха в пътешесвията му. Изглеждаше сякаш винаги имаше една скрита усмивка някъде зад сериозното лице.
На третата година замина за месец за Флорида. Няколко човека бяха видели зеления лъч там миналата година. Върна се след три месеца заедно с Меган. Най-красивото момиче, което някой е виждал по залез, както казваше той. По-късно и се ожени за нея. И макар да бяха ужасно различни, нямаше човек, който да отрече, че те са доказателството, че човек си има половинка някъде там.
На четиридесет, вече с три деца, той прие назначение в един университет в Перу. Всичките му приятели се изредиха да го убеждават, че това е лудост и Перу не е страна за цивилизовани хора като него. А той им обясни, че там ще живее близо до окена и ще може да гледа залезите. Те вдигнаха ръце от него. Какво да се прави, толкова хубав човек, но пък толкова луд.
В Перу освен океана видя и Андите и написа едни от най-значимите си научни трудове за инките и начина им на живот. Стана професор и придоби международна известност. И все пак продължаваше да не е видял зеления лъч.
Жил се обърна и подритна един камък в полумрака. И този път не го видя. Имаше хора, които чакаха по двадесет години зеления лъч, но едва ли някой беше чакал колкото него. И, все пак не съжаляваше, осъзна с лека изненада той.
На рецепцията в хотела го чакаше писмо от големия му син. Имаше дълго описание на почивката им на Карибите, а накрая завършваше с “И, можеш ли да повярваш, последният ден точно когато залезе слънцето, хоризонтът за миг стана напълно зелен. Знам, че ти търси толкова години това, но в крайна сметка не е чак толкова впечатляващо, колкото твърдят.“
Жил вдигна глава и се усмихна. Синът му беше прав, той вече познаваше много по-впечатляващи неща.
Това е на Милена.
Ще има светлина
Слънцето залезе. Песента на птиците се промени, леко, неусетно
почти. Двете кучета се надигнаха бавно, хвърлиха по един примирен
поглед на невъзмутимата котка и се преместиха в другия край на
двора, по-близо до кухнята.
Човекът на широката тераса не помръдна, макар че усмивката, която
бавно се разливаше по лицето му, като че ли стана още малко
по-широка. И защо не – това бе любимото му време на деня – часът
след залеза, лекият ветрец, затихващите птичи песни в горичката
наоколо, избледняващият огън в оперението на облаците… Този
тих, безименен час си бе негов, само негов.
Той знаеше, че скоро други ще се засуетят наоколо, ще запалят
факлите край пътеката, ще вземат една от тях и с нея ще докоснат
леко, толкова леко, всяка от свещите в четирите изкусно излети
свещника на масата, ще прогонят нощния мрак. Той знаеше – и все
пак всеки път се учудваше, не разбираше защо. Та нали там, горе,
между облаците, вече се виждаше крехкият лунен сърп? Та нали след
малко, отпървом плахо, една по една, а сетне сякаш вкупом,
изведнъж, щяха да изплуват и звездите – толкова много звезди,
толкова ярки звезди тук, в подножието на планината, далеч от
светлините на големия град? Та нали същите тези хора, които вече
изнасяха факлите, толкова пъти са се разхождали с него под бледата
светлина на Млечния път и луната-закрилница?
Та нали и слънцето, макар залязло, не бе изгубено – нима нейде
далеч, далеч на изток, през девет страни в десета, през два
острова на трети, нямаше един бряг, един пясъчен плаж, където в
този момент слънцето подаваше едва-едва лика си над хоризонта,
плъзваше следа от нежен пламък по вълните, докосваше с милувка
нейното чакащо лице? Та нали, когато слънцето залезе там, при
нея, то ще донесе нейната милувка в топлия си обеден плам тук?
Та нали винаги ще има светлина?
А това е на Петър
Закъснях много, ама не е лесно да се установи връзка с този върколак. Този разказ, всъщност е плод на подсъзнанието, а не на съзнанието ми. Просто описах един мой сън, както си личи и от края.
Слънцето залезе. Мракът погълна коня и ездача му и тя загуби бездната от поглед. Знаеше, че е там някъде пред нея. Някъде не много далеч. Знаеше, че ако засили правилно и накара коня да скочи в правилния момент ще мине над нея до отсрещната страна.
Конят беше най-прекрасното животно в конюшните на съпруга й. Не случайно той го беше подарил на най-добрия си приятел. Когато приятелят замина, конят остана като спомен за една дружба, каквато рядко се среща на този или онзи свят.
Сега тя беше на гърба на могъщото животно и се надпреварваше с времето и собствените си страхове, за да успее да спаси най-ценното нещо в живтоа си. Толкова се страхуваше, че преследвайки своите собствени цели е загубила всеки път към спасението му.
Притисна с колене коня и той затича още по-бързо, давайки всяка частица от силите на тялото си, за да успее да изпълни молбата на жената. Никой не можеше да му заповядва, никой освен той. А него го нямаше. Когато заминаваше, той беше погалил жребеца по муцуната и го беше помолил да слуша приятелите му все едно е самият той.
Някъде на напред прилижаваща се с главоломна скорост беше бездната. И ездач и кон я усещаха, но нито един от тях не можеше да прецени къде точно е. Зад тях усещаха нарастващата вълна от страх и ужас, в която се бяха превърнали дните на отминалото щастие. А дали беше отминало? Тя не знаеше.
Всъщност нищо не знаеше. Объркано се огледа, чудейки се как е стигнала до тук, но мракът край нея и отвърна хладно мълчание. Единственото, което долетя до слуха и беше воят на вятъра в бездната пред нея. Конят изправи уши, също като нея опитващ се да прецени разстоянието до ръба.
Внезапно той се сниши още повече увеличавайки скоростта си, докато накрая копитата му сякаш въобще не докосваха земята. Няколко удара на сърцето по-късно ръбат отлетя някъде назад в мрака, а кон и ездач се устремиха към отрещната страна през нищото.
- Алекс, събуди се. – съпругът й я целуна по челото. – Аз трябва да излизам, а децата вече са будни.