Залата на Планинския Крал

„As I was goin’ over the Cork and Kerry mountains
I saw Captain Farrell and his money he was countin’
I first produced my pistol and then produced my rapier
I said stand and deliver or the devil he may take ya“
Whiskey in a jar (the version played by Metallica)

Този текст тук е вместо няколко други текста на песни на Металика. Наистина бях изкушен.
Но все пак онази част от мен, която от време на време се включва размахвайки пръст обвинително, ме спря.
Автоцензура както обича да я нарича една приятелка. Честно. От много много време не бях имал толкова лоши дни. А този е едва в средата си.

“But after all, it is the leaders of the country who determine the policy and it is always a simple matter to drag people along, whether it is a democracy, or a fascist dictatorship, or a parliament, or a communist dictatorship. Voice or no voice, the people can always be brought to the bidding of the leaders. That is easy. All you have to do is tell them they are being attacked and denounce the pacifists for lack of patriotism and exposing the country to danger. It works the same way in any country.” – Hermann Goering

„В края на краищата, лидерите на една страна определят политиката и винаги е лесно да накараш хората да те следват, независимо дали е демокрация, фашистка диктатура, парламент или комунистическа диктатура. С глас или не, хората винаги могат да бъдат накарани да изпълнят волята на водачите си. Това е лесно. Всичко, което трябва да направиш е да им кажеш, че са атакувани и да обвиниш пацифистите в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Работи по същия начин във всяка една държава.“ – Херман Гьоринг.

Гледах „Златния компас“. Гледах го предпремиерно, не се стърпях. И съм наистина очарован от труда, който са положили да изглежда и звучи както трябва. Макар да имам някои забележки по отношение на филмирането на книгата, аз не съм и очаквал да гледам книгата филмирана. И затова ми и хареса толкова много филма.
Почти приключих с редакцията на Гласът на Планината.
Днес е празникът на Плевен. Честито на всички плевенчани!!! И на всички българи!!! Преди 130 години армията на Осман паша предава града след близо 5 месеца обсада. И дискусията по въпроса в News.bg ме накара отново да се замисля, за това колко различни компаса следят посоката на България и за колко от тях Север е в различна посока.
А социалният ми компас беше сверен от един клип, който гледах по време на едно от месечните си добирания до телевизор. А откъде е текста в клипа ми помогна да разбера Лотиен.

Текстът е:
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът – от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек – като теб.

Превод: Влади Фиданова

Повече информация за кампанията: „Училище без насилие“ на УНИЦЕФ – тук и тук.

Гледах и наградите на Детската Евровизия. Определено песните ми допаднаха повече от тези на „истинската“,“голямата“ или както там още я титулуват. А и изпълнителите бяха доста по-истински и искрени. Тhey are the winners of Eurovision, ‘дет съ вика.

Гледайки си предишния пост и специално частта за социално философските съчинения на митологична тематика…. май наистина ще взема да ги кръстя така.
Особено след като Рама и Хануман бяха призовани в индийски съд. Кажете ми после как изобщо някой автор на фантастика може да се оплаче от липса на идеи…

Това интервю с Христо Пощаков определено ми усмихна деня. Коментарите под него също.
Определено си заслужаваше всяка отделена секунда за четене.
Честно казано мисля да пиша Планината не като фантастична литература, а като социално-философски съчинения на митологична тематика, следвайки блестящия пример на Гросмайстора (За незапознатите – Станислав Лем) според думите на Анджей Сапковски.
Аман от фенове и антифенове. От грандомани и излишно скромни автори. Не, че сред хората четящи и пишещи гореспоматия тип съчинения няма такива, но не са толкова много и не са чак толкова крайникрайни.
Всъщност това, което пиша го пиша най-вече за себе си, не пиша за да се хареса на някой друг. Ако някой ден види и хартиен вид ще е добре, но не е цел в живота ми. Ако на някой му е харесало, много се радвам.
Благодарности на онези, които отварят блога ми очаквателно и после задават въпроси, нервно потропвайки я с крак, я с пръсти по ръкохватката на оръжието си. Но все пак внимателно, че нали знаете какво се случва с прекалено любопитните котки.
Живот, здраве и късмет до Празника на Плевен току виж се появила и първата част на Гневът на Планината.

Благодарности на Дилвиш за линка.