Залата на Планинския Крал

Sorry, Ян, не беше нарочно.

Ар’галдеан хвърли заровете отново. Една седмица беше изминала от връщането му във Вечновръх. От Аргхар и Саа’нен нямаше вести. Армията на Ал’Нар бавно се изтегляше.
Мороик се беше заел с организирането на защитата на северозападната част на кралството, а Ниал’Окин на североизточната. Кралицата събираше резервите и ги прехвърляше към севената граница. Кралят стоеше затворен в Цитаделата на Владетелите и помагаше и осигуряваше връзката между всички тях. Но това не го правеше по-малко изнервен от неведението за успеха на мисията на Гласът на Планината.
Едно знаме, две кани, една чаша и едно копие. Нито една корона.
Сянката вдигна кожената чаша, събра заровете и ги хвърли на масата. две копия и три меча.
- Днес не ми е ден. – въздъхна Кралят и посегна отново към заровете.
- Чакай. – Сянката хвана ръката му. – Виж.
Кралят погледна накъде сочеше тя. Играеха в Залата на картите. Върху масата, където беше постлана карта на Ал’Нар и околните владения. Заровете се бяха пръснали по масата на неестествено голямо разстояние един от друг.
Копие над Слънцескал, второ над столицата на Берганското кралство. Един меч на южния край на Водния лес и южната граница на Ал’Нарското кралство. Втори меч над Сивоброд, почти закрил името на княжеството. Третият беше върху Мечата планина.
- Какво мислиш? – попита Сянката.
Кралят на Планината въздъхна замислено.
- Още много кръв ще се пролее преди цялата тази история да приключи. И много ще е планинската кръв. Ако наистина това, което виждаме е истина.
- Мислиш ли, че този – Сянката посочи меча над Сивоброд – е на мястото на вече минала битка?
Кралят тъжно поклати глава.
- Меч е. Също като онези над Водния лес и над Мечата планина. От много време не съм пускал враг до Водния лес, а старите имения на Галдеан не са виждали война от векове.
Май ще е по-добре да изпратя сокол до Кхалдам и гълъб до княза на Сивоброд. Част от армията там ще трябва да се върне все пак, а на другата ще трябва да осигурим провизии.
- Ще помогна с каквото мога за укрепване на естествените защити… но след онзи номер, който изиграхме в прохода… загубих доста сили, така че няма да мога да помогна кой знае колко.
- Събирай сили. Защото ще си последната ни надежда, ако нещата не се стекат добре.
- Не знам дали знаеш, но част от змейовете се върна. Бурегонеца обаче го няма.
- Лошо.
- Какви вести има от шпионите.
- Последно са ги видели Саа’нен да излиза от Нелдаракх, а Аргхар е последно видян да влиза в двореца на Свещения.
- Изпрати ли някой да ги търси?
Кралят поклати глава.
- Притеснява ме резултатът от пратеничеството, а не какво е станало с тях. Гласът на Планината не се губи лесно.
- И… какво следва от тук нататък?
Кралят се изправи, отиде до прозореца и се вгледа към върховете на Планината.
- Не знам.

Войските на Ал’Нар и Сивоброд преследваха останките на армията на Огдам II до границата на княжеството, унищожавайки отряд след отряд.Така и не успяха да настигнат самия император. След това планинците и войските на княза се заеха възстановят каквото могат от граничните крепости.
Кралят остави Кхалдам’тр’Ал’Нар да командва армията и пое към Вечновръх придружен от кралицата и тридесет воини от Стената. Новината за победата летеше пред тях. Хората се радваха на избавлението. Никой не й обръщаше чак такова вниманиена ездачите, защото в момента те по-скоро приличаха на група наемници, отколкото на личната стража на Краля на Планината. Навсякъде кипеше трескаво приготовление за посрещането на победителите. Прашни, с очукани брони, без товарни животни, те бързаха към северната граница. Дори не си и търсеха по-удобни места за лагеруване – спяха там, където ги застигнеше мракът. Не палеха огньове, храната им бяха армейските походни провизии.
Никой от войниците не попита владетелите защо бързат. Знаеха, че ще научат когато е необходимо и нито миг преди това. А и годините им на служба ги бяха научили да вярват на кралското семейство. Наближаваха северната граница, когато внезапно кралят дръпна юздите на коня си. Огледа ясното небе, заслуша се в шепота на вятъра в клоните на дърветата край пътя. Хвърли поглед към прежурящото обедно слънце и каза:
- Тази нощ ще спим под покрив.
Кралицата го погледна озадачено:
- Защо? Мислех, че бързаме. Защо да губим време да търсим къде ще спим? А и не сме малко. Трудно можем да намерим подслон за тридесет и двама души.
- Тази вечер трябва да изчакаме. – каза той. – А и има кой да ни подслони – наблизо е първият от граничните гарнизони.
- Да нощуваме при сивобродските войски?
- Да. Защо? Имаш нещо против ли, любима?
- Не. Просто не разбирам защо след цялото бързане сега ще губим половин ден.
Той се усмихна и в очите му затанцуваха кафеви пламъчета.
- Ще видиш. А и добре ще ни дойде топла храна.
- След ден и половина ще сме на наша земя. Тук дори и храната не струва. – обади се един от войниците.
Кралят се обърна и го изгледа.
- Че кой говори за сивобродска храна. Мислех аз да се заема с готвенето.
Войникът се ухили, а сред спътниците му се разнесоха доволни коментари. Всеки път, когато Ар’Галдеан лично се заемаше с храната на стражата си, беше наслада за стомаха.
Продължиха по пътя си и стигнаха до крепостта. Заради войната и това, че от север не идваше заплаха тя беше полупразна и за тях имаше предиостатъчно място. Естествено на командира не беше оказана честта да знае точно на кого е домакин. Кралят и кралицата бяха представени като дребни благородници от Вечновръх запътили се с войниците си към кралския стан, но по пътя ги застигнала новината за победата и сега се връщаха наобратно. Историята беше достатъчно правдоподобна. Командирът беше прекарал достатъчно време на границата, за да говори свободно ал’нарски и сега се радваше на малко благородна компания. Остана безкрайно учуден, когато планинeцът попита къде е кухнята и дали ще може да се възползва от нея, за да нахрани хората си, но реши, че това се дължи на ниския му статус. Но трябваше да признае, че от много време не беше ял нещо толкова вкусно.
След вечеря капитанът отиде да нагледа стражата по кулите и да изслуша водачите на патрулите по търговския път. Кралят и кралицата отидоха в покоите, които им бяха предоставени. Тя остави дисагите на коня си до едното от леглата и бронята в тях издрънча.
- Ще ми кажеш ли какво става?
Той я погледна и се усмихна:
- Тази вечер ще се опитат да ме убият.
Илдалина примигна неразбиращо:
- И затова дойдохме тук?
- Да. Тук ще се опитат да ме убият.
- Толкова време сме заедно и не спираш да ме изненадваш. Искаш да кажеш, че знаеш, че тук ще се опитат да те убият и затова се отклонихме от пътя си и дойдохме тук. Откога знаеш всъщност?
- От днес по пладне.
- Хубаво. Защото ако ме беше карал да препускам като бясна кучка през княжеството само затова, щях собственоръчно да те убия.
Той само се усмихна.
- Колко ще са знаеш ли?
Той поклати глава.
- Знам само, че битката ще е тук. И си мисля да изненадаме нападателите и да ги причакаме отвъд стените на крепостта.
- А Стената?
- Ще ни пазят гърба.
- Нали знаеш, че са се клели да ни пазят с цената на живота си.
- Да и ако враговете са много ще ни помогнат. Но наистина в много краен случай, защото намесата им застрашава живота ми.
- Да ти имам предсказанията.
Той сви рамене.
- И няма да ни помогнат? Ще сме само двамата?- попита тя.
Ар’Галдеан кимна. Кралицата се хвърли на врата му и го целуна.
- Знаеш ли откога мечтая за подобно нещо. Тези битки ужасно много ми липсват. Освен в залите не се е случвало отдавна, а там не е съвсем истинско.
- Меч или секира, любов моя?
Тя вдигна глава от гърдите му и се усмихна:
- Секира естествено.
Той взе Виещата от пакета с оръжията си и я подаде.
- Слагай бронята и да се поразходим.
Закачи на гърба си дългата ножница на Слънцегуб, метна на рамо щита без герб и отиде да даде последните заповеди на Стената. Една трета от воините му трябваше да се погрижат никой да не се добере до гърба на владетелите. Останалите трябваше да поддържат впечатлението че владетелите са още там.
Стражите на портата не разбраха, че благородните им гости напускат с тази група. Все пак никой от излизащите не носеше герб на щита си.
Ездачите се скриха в гората в подножието на един от хълмовете обграждащи пътя откъм Сивоброд и зачакаха да се стъмни съвсем.
Щом първите звезди се появиха те оставиха конете с един страж и поеха наобратно към крепостта.
Кралят беше успял да огледа крепостта и знаеше че тя има слабо място за незабелязана атака от западната си страна. Там гората беше достатъчно близо, за да могат нападателите да стрелят иззад прикритието дърветата, а кулите нямаха видимост към нея. И само стената беше защита.
Планинците заобиколиха от югозападната страна и се спотаиха в очакване на петдесетина разкрача встрани от най-издадената част на гората.
Чакането сякаш продължи цяла вечност, когато най-сетне на стената се появи фигура, която остави факла на бойниците. Сенките на края на гората се размърдаха и Ар’Галдеан даде знак на воините си да ги последват в широка дъга.
Движение на стената привлече вниманието му. Фигурата падна като отсечена и една доста по-масивна фигура постави секира до факлата.
Кралят се усмихна. В крепостта вече нямаше живи нападатели. Враговете отвън бяха почти в подножието на стената и не видяха промяната там. Той сложи ръка на рамото на кралицата и тя кимна, без да отмества поглед от врага. Нападателите бяха само десет и нямаше да има нужда от телохранителите им. Кралят вдигна ръка и воините му спряха, а той и Илдалина продължиха към врага.
Щом излязоха от дърветата те затичаха, защото нападателите бяха стигнали до стената и се бяха спрели объркани долу. Един от тях се обърна и видя двойката, но беше късно. Кралското семейство се стовари над враговете си. Секирата и мечът свистяха в абсолютен синхрон. Щитовете сякаш бяха навсякъде и нито един удар не можеше да пробие защитата им. Само за няколко мига четирима от нападателите лежаха на земята, а другите се разделиха, за да заобиколят двойката. Без да се поглеждат кралят и кралицата се разделиха, за да се справят с опасността. Дългото острие на Слънцегуб изсвистя и потъна в гърдите на единия от нападателите. С трясък секирата на втория се заби в щита на краля. Ар’Галдеан измъкна лявата си ръка и се претърколи през рамо избягвайки боздугана на третия. С един скок се изправи и разцепи черепа му. После се завъртя към последния оцелял, който неуспешно се опитваше да измъкне оръжието си от щита. Ударът беше бърз и смъртоносен.
Кралят се обърна, за да помогне на любимата си, но нямаше нужда. В този момент тя измъкваше секирата си от тялото на последния си противник. Истениел отвори уста за да каже нещо и в същия момент откъм гората се разнесе звън на оръжие и викове:
-Ал’Нар! За Планината!
Двамата се спогледаха и хукнаха натам. Тъкмо стигнаха до първите дървета, когато изпод сянката им се измъкна един от телохранителите им и вдигна ръка. Звуците бяха стихнали.
- Имаше още, които идваха на помощ. – каза самодивата. – Още осем. Съжалявам, но нито един не оживя, за да го разпитате.
- Няма значение, Лиракх. – махна с ръка Ар’Галдеан. – Къде са другите?
- Претърсват гората.
- Добре. А сега да видим какво се е случило в крепостта. И дали там няма да имаме кого да разпитаме.
Завариха стражата на крак. Планинците ги бяха вдигнали на крак с вестта за нападението. А двамата предатели, които трябваше да пуснат въжета от стената бяха убити на място.
Командирът на гарнизона беше много притеснен, защото от Стената му бяха казали все пак какво се е случило и кого са се опитали да убият в подвластното му укрепление.
Кралят се зае да го успокоява, а Илдалина отиде да погледне телата на предателите.
Малко по-късно Истениел успя да се откопчи и да отиде при жена си.
- Нищо. В тях няма нищо.
- Трима да отидат да им претърсят вещите.Един да отиде да доведе другите от гората. – обърна се кралят към телохранителите си.
Заповедта му беше изпълнена светкавично.
Докато чакаха останалите, се върнаха тримата, които бяха претърсили вещите на предателите, но не бяха намерили нищо.
- Нищо. – Кралицата погледна съпруга си, който поклати глава.
- Донесете багажа ми и натоварете тези мърши на два коня. Ще се опитаме да разберем повече във Вечновръх
- А откъде….- попита един от воините.
Кралят свали един от пръстените си и му го подхвърли.
- Дай това на командира в замяна на конете.
Малко по-късно цялата група пое отново към Ал’Нар. До изгрев яздиха без да продумат.
Кралицата изравни коня си с този на Ар’Галдеан и попита:
- Това ли трябваше да се случи.
Той сви рамене в отговор.
- И идея си нямам. Надявах се поне един от тях да остане жив, за да разбера кой го е изпратил. Надявам се да има изпратени хора само след мен, а не след всички ни. Тогава животът на Аргхар и Саа’нен е в опасност.
- Спокойно. Те се справят не по-зле от нас както знаеш.
- Знам и все пак ако мисията им не успее Северът ще бъде разграбен. Затова и бързаме. Да помогнем на Мороик със събирането на войски за границата.
- Надявам се все пак те да са успели. Всъщност, защо носим телата?
- За да дам на една определена част от Кръга на Вечновръх задача. Може и да успеем да разберем кой ги е пратил все пак.
Тя потръпна.
- Нямаш предвид…
Той само кимна и пришпори коня си напред.

„А героите пируват на сянка
В кралския дъбов палат,
И над чашата бира се хвалят,
че златото приказно ще намерят,
и то преди Рождество“
Мельница – Дракон

„Ще ме прощаваш, но не ти, а аз летя с крилете си. И не един и два щита на драконоубийци съм окачил на стената на пещерата си. Това, че едно същество прилича на голям гущер не го прави дракон.“ – Бурегонеца в една много ранна своя версия в още по-ранна версия на Накш’ин’Раур.

Ей, някога в първия „D“ имаше една реплика на един ловец на върколаци:
„Аз съм ловец на върколаци, ако искаш да разбереш нещо за вампирите питай ловците на вампири.“
Аман от специалисти по всичко. От всезнаещи и всеможещи. От онзи тип герои възпяти в последния куплет на „Дракон“ на Мельница. Същите, които на хартия могат да свалят звездите, а на практика не могат да намерят Малката мечка.

Remember, remember the Fifth of November,
The Gunpowder Treason and Plot,
I know of no reason
Why Gunpowder Treason
Should ever be forgot.
Guy Fawkes, Guy Fawkes, t’was his intent
To blow up King and Parliament.
Three-score barrels of powder below
To prove old England’s overthrow;
By God’s providence he was catch’d
With a dark lantern and burning match.
Holloa boys, holloa boys, let the bells ring.
Holloa boys, holloa boys, God save the King!

През последните няколко месеца различни хора са ме питали какво се е случило със социалната ми съвест. Защо при всичките кампании ехтящи в блогосферата, в Залата ми цари тишина? Отговорът е съвсем елементарен. Но никак не е кратък.
Политиката определено не е нещо, което си заслужава да се пише за него. НЕ съм аполитичен, имам си своите пристрастия и всеки, който е седнал на една маса с мен може да ме попита.
Не съм от хората, които нехаят за природата. Всъщност съм сред първите излезли на улиците послучай Деня на Земята(Колко от хората публикували статии за Защитата на Природата и Блогърите (двусмислието е нарочно) могат да кажат кога е той, без да питат Google?) в град различен от София. Само заетостта ми ме възпрепятства да бъда на протестите за планините ни. А не виждам смисъл да отразявам нещо, на което не съм бил.
Да отразявам стачки и протести не ме е бивало. Затова и останах на ниво филолог, а не журналист. Предполагам сте забелязали, че блогът ми в никакъв случай не е журнал
Освен това, честно казано, ми е наистина забавно да чета чуждото политическо крещене. Отдясно наляво основно. Отляво надясно напоследък не съм виждал нищо чак толкова интересно, но като му дойде времето и това ще го видим.
Накратко казано:
Блогът ми е маса в библиотека, не политическа трибуна.
На който не му харесва – да си намери места, където хората пламенно громят управление и/или опозиция за най-малкото нещо, не са никак малко в блогосферата. Тук няма да има политически дискусии, гневни теми и т.н. Нищо, което е докоснато дори от сянката на днешната българска политика. Дори и повечето социални теми влизат в тази графа, за съжаление. Съжалявам, но да се използва нечия трагедия за извличане на политически доводи и доказателства… е мерзко и отвратително. Особено трагедия продължила повече от мандатите на последните 3 правителства…
А сега може да дадете по една монетка за чучелото преди да го хвърля на кладата.
Dixi.