Залата на Планинския Крал

„- Знаеш ли, Сребърна, кое е нещото, което извиква у мен чист ужас.
Тя вдигна глава го погледна в очите:
- Кое?
- Звукът от монета, която се върти във въздуха.
- Защо?
- Защото не мога да си представя, че има смисъл да поставя каквото и да е решение на чистия късмет.
- Не винаги има по-добър начин за решение.
- За съжаление си права.
- Искаше ми се да не бъда.
Тя вдигна ръката си. Той погледна монетата, после нея, после и него. Протегна ръка и взе парчето метал.
- Това е за мен. Бъдете щастливи. “

Бъдете щастливи и спокойни. Портата ще остане затворена!!!

„И снится нам не рокот космодрома,
Не эта ледяная синева,
А снится нам трава, трава у дома,
Зеленая, зеленая трава.“

Земляне – Трава у дома

Казват, че сънищата са плод на под-,над-,вляво-,вдясно, и т.н. изместеното ни съзнание. Това може и да е вярно, а може и да не е. Не разбирам нищо от тази работа. Имам си своите предположения, но …
Когато снощи пуснах горния цитат, го направих с идеята, че той ще е единственото нещо в този пост. И е тук, за да напомня за една забавна събота ранна (4:04:АМ) сутрин. Да де, ама мръдналото (вж. по-нагоре и си харесай посока на изместване) съзнание си направи шега с мен. Честно казано, колкото и да съм харесвал всичките научно-фантастични романи, комикси (ЕЛО rulezzzz) и т.н. никога не съм бил увлечен от идеята за безкрайната самота на Космоса. За сметка на това обаче, зелените поля на Земята винаги са ме привличали. Обичам да пътувам и да виждам нови места и т.н. Всъщност кой не обича. Всеки обаче има нещо, което да нарича свой… хм… първоизточник. Място, към което се добавя едно „мое“ било то: моят дом, моят град, моята родина, моята любима, моята планета. И когато е далеч от тях, нещото наречено носталгия започва бавно да го притиска и да го смазва. Не завиждам на хората, които успяват цял живот да се борят успешно с носталгията. Е, когато става въпрос за място, на което не можеш вече да се върнеш…нямаш много избор. Но иначе се мяташ на:………(седлото,шофьорското място, пилотската кабина и т.н.) и поемаш натам.
„Избор на Богове“ , разбираш ли?

Плашенето на децата като “метод” за възпитание в блога на LeeNeeAnn ме накара да се замисля за страшните истории, които са ни разказвали като малки и не чак толкова малки. Мислех да коментирам на място, но видях, че ще е прекалено дълго затова се прехвърлих тук.

Аз самият също не виждам никакъв смисъл в плашенето. Освен погрешна представа за света, то може да създаде сериозни комуникативни проблеми в бъдещ план. „Ако не правиш/правиш х ще дойде у и ще z.“ Детското въображение наистина е способно да рисува невероятни картини с много детайли. Децата виждат света много по-ярък и пъстър. И от там картините им имат мнгоо по-голямо влияние над тях.
В интерес на истината мен никога не са ме плашили по този „образователен“ начин. „Никога не сме те плашили с измислени същества и затова ти сега толкова ги хареаваш“ ако трябва да цитирам точно майка ми. Единственият път, за който знам, че са ме плашили ми е направил наистина силно впечатление. Аз не си го спомням, но майка ми казва, че след онзи разказ на братовчедка ми съм започнал да скърцам със зъби нощем. И до 6-7та ми година това е било признак, че съм на път да се разболея. След това съм спрял.
Един от прекрасните ми спомени от детството ми е свързан именно с подобна история. Пътувахме с влак (отивахме на почивка на море) и един приятел на дядо ми обясняваше на внуците си къде точно са Горите Тилилейски и там живеел Торбалан. Аз, безкрайно удивен, защото този образ категорично не го бях срещал в приказките, които ми разказваха и четяха всеки ден, попитах кой е той, колко е силен и от там нататък се почна една много сериозна дискусия на тема приказни образи, която (съвсем естествено) дядо Милан загуби (за огромно удоволствие на дядо ми, който най-често беше тормозен да ми чете приказки и в този момент видя реална полза от това). И той я загуби по съвсем елементарна причина. Нещата, които разказваше бяха взети от неговите детски спомени. А когато плашиш едно дете никога не казваш какво може да спре страшното нещо. Докато моя милост, въоръжен с цял арсенал от добри, смели и силни герои можех да противопоставя на всяко страшно нещо съответния герой. Именно те правят приказките интересни и поучителни. Не само страшното в тях, но без него няма как да разбереш колко красиво и силно е доброто. Само страшното обаче те обрича на свят на кошмари, в които не виждаш никаква надежда.
„Не мракът е страшен, а това, което се крие в него“ Никога не ме е било страх от самото тъмно, но нещата които въображението ми рисува там не са били особено симпатични. И съм измислил свой собствен начин да се справя с него. Или поне така предполагам. Дали съм осъзнавал какво правя и идея си нямам, но резултатите са налице. Бил съм на 5 или 6 години, а брат ми на 1 или 2. И когато е трябвало да ходя някъде на тъмно, съм го взимал с мен. Дали просто за компания или за да активизирам още неосъзнатото ми възпитание да пазя по-малкия си брат, не знам. След известно време вече не ме беше страх от тъмното. (Различните времена са причинени от комбинацията от спомени и разкази)
Накратко казано, със страшните приказки трябва да се внимава, а „възпитателното“ плашене е време да го вземе Торбалан.

Отне ми известно време преди да оценя напълно това, което ви предлагам днес за четене и да реша, че си заслужава по-широката публика:

„Put a stake through my heart!
And drag me into sunlight
So awake for your greed
As you’re slaying the dreamer“
Nightwish – Slaying the dreamer

Мечтите са нещо прекрасно. Да се носиш на крилете им е щастие, което понякога надминава самото им изпълнение. Всъщност доста често се случва да е така. Или поне при мен е така. Не случайно едно от любимите ми пожелания е именно “Да се сбъднат всичките ти мечти без една, защото човек е човек докато мечтае”. И ето ме сега. Носен на крилете на нова новеничка мечта, току що купена от магазина срещу последните ми късчета надежда. Надеждата е нещо, което винаги се връща, така че никога не ми е жал да я хвърлям в безсмислено изглеждащи посоки. И затова и сега съм щастлив и доволен. Мечтата е лъскава и искри на светлината на слънцето. Никога досега май не съм имал по-хубава. Не, че някоя от мечтите ми е била грозна или мрачна, но тази наистина е най-красивата.
Пътьом успях да уловя един-два завистливи погледа. Все пак наистина мечтата ми е прекрасна. Направо ми иде да се издигна в облаците и да гоня птиците.
Но ето че едно единствено движение с ръка ме кара да спра. Към мен се прибилижава усмихнат униформен тип и най-учтиво ме пита:
- Бързате занякъде виждам. Новичка мечта. С такава кой ли не би бързал.
Аз се усмихвам в отговор и питам
- С какво мога да ви бъда полезен?
- Аз съм от Агенцията за контрол над мечтите. И съм длъжен да ви уведомя, че от половин час насам сте в зона забранена за мечти.
- Забранена за мечти? – недоумявам аз. – Как така някой ще ми забрани да мечтая.
- Съжалявам, господине, но ще ви помоля да оставите мечтата си тук за проверка.
- Няма да я оставя. Как така ще ме лишавате от мечтата ми.
- Само докато я проверим.
- Няма да я оставя. Ще стоя до нея.
- Както желаете.
Десетина минути той и колегата му се суетят и говорят нещо по телефоните си. След което първият се върна при мен и клатейки глава съжалително каза:
- Искрено съжалявам, господине, но ще трябва да ви вземем мечтата. Проверката показа, че тя не ви принадлежи.
- Ама как така. Първо не мога да мечтая, а сега ще ми вземете мечтата, за която дадох всичката си надежда…
- Съжалявам. Обърнете се към мястото откъдето сте я взели. Тази мечта принадлежи на друг…

Преди някой да е попитал, това не е свързано с конкретно преживяване. Аз имам навика да се боря за мечтите си, че понякога да се боря и за чуждите такива. Може би единственото нещо, което ми носи по-голямо удоволствие от постигането на моя мечта, е да видя щастието на някой, на когото съм помогнал да сбъдне някоя своя мечта.
И както казват ALLANON и Niili: Dream on, People!

„I set down my lance – symbol of duty. I spurn those whom I love. I relinquish all and take up the tools of my quest. No obstacle will stand before me. No plea for help shall find me wanting. No moon will look upon me twice lest I be judged idle. I give my body, heart and soul to the Lady whom I seek“
Bretonnian Questing Vow

„Not that I have anything against senseless violence, manling, but why exactly are you strangling that old man?“
Gotrek the Trollslayer

Иначе казано, след като от почти година бретонските рицари са окачили щитовете по стените на кутията ми, а конете, пегасите и хипогрифа са надебеляли от седене само в яслите на дъното, е крайно време да ги изведа отново на бойното поле. Подозирам, че първите няколко мача няма да са с особено красив резултат за мен, но… докато не бъдат хвърлени последните зарове никой не може да е сигурен.

Време е да добавя нови трофеи в колекцията си с победи на Warhammer.