Залата на Планинския Крал

Chief Grizzly: Pretty thin, Wolf! You say the old lady was already tied up. How did that happen?
The Wolf: I don’t know, maybe to make herself look innocent. I just write the news Chief, I don’t make it.
Red: For a reporter, you sure have a strange way of doing your job.
The Wolf: What can I say? I was raised by wolves.

Ако някой се съмнява в думите на вълка с огромно удоволствие бих го запознал с глутницата, с която пих допреди малко. Веднага ще си промени мнението. Но пък ние такива си се харесваме.

Докато приключат със закуската армията на императора се беше строила. Владетелите заеха местата си.
-Сигурен ли си, че идеята с двубоите не е по-добра все пак?
Той се усмихна и хвана ръката и без да отмества поглед от противника.
- Войските ни биха били много сърдити, ако само двамата се бием, а те само гледат.
- Ти или аз? – попита тя.
- Ами да видим.
Кралят протегна ръка към най-близкия воин и каза:
- Една монета назаем?
Смутен той бръкна в кесията си и сложи един сребърник в дланта на владетеля си.
- Ще ти я върна, спокойно.
Воините наоколо се разсмяха.
- Всеки път се убеждавам, че да сложим лицата си от двете страни беше добра идея. – Ар’Галдеан се усмихна на кралицата и хвърли монетата.
Слънцето беше започнало да се издига над стените на пролома и среброто блестеше докато се въртеше във въздуха. После падна в бронираната ръка на краля и тя се затвори над него. Пръстите бавно се разтвориха и издяланото в среброто лице на Ар’Галдеан беше отгоре.
- Жалко. – въздъхна кралицата.
- Следващият път, любима, следващият път. А сега е време да поверя живота си в ръцете ти.
След тези думи кралят закачи дългия безименен меч на гърба си, взе щита си и тръгна към врага.
Докато вървеше Сянката каза:
- Само ми кажи кога.
- В момента, в който изтегля меча си. Вече знам как ще го нарека, но след това, което ще се случи името му ще бъде разнесено от други.
- Така да бъде. Аз съм готова.
Кралят измина седемдесетина крачки и спря преди да е влязъл в обсега на имперските стрелци.
- Ааааа убеден ли си, че си достатъчно далече? – попита Сянката. – Чух, че там е Сарда Седемте мухи. А той както знаеш има много далекобоен лък и е много добър стрелец.
- Докато не стане Сарда Седемте крале няма да ме притесни.
- Арогантността ти винаги ме е забавлявала. Това ли всъщност те докара до тук. Така и не си ми разказал цялата история.
- Някой път може и да ти я разкажа. А сега се приготви.
- Готова съм.
Кралят си пое дъх. Слънцето почти докосваше върха на шлема му. Той го махна и извика:
- Воини на Огдам II. Аз съм Кралят на Планината. Вашият владетел се осмели да заплаши моите владения. Откакто родът ми е пазител на пределите й никой не е успял да ги завладее. Малцина са успявали да навлязат в самите склонове на Ал’Нар. И те са събудили Гнева й. А той е страшен. За всичко, което ще се случи днес винете владетеля си.
Гласът му ехтеше в скалите.
- Днес… ще разберете какво е страх. Днес… ще разберете защо всеки се бои от Планината и нейният Гняв.
Той извади безименния меч и го вдигна високо във въздуха. Някъде далече зад него, зад гърба на армията му, зад пролома, дори зад Сивоброд се разнесе тътен. Постепенно над хоризонта започна да се очертава силует. Издигащ се все повече и повече и заемащ по-голямо пространство. Силует на планина. Запълни целия хоризонт и продължи напред. Извиси се над главите на воините от Сивоброд и Ал’Нар. Сянката на Планината връхлетя над имперските войски поглъщайки слънцето.
Кралят промълви на меча в ръката си.
-Слънцегуб!
Името заблестя с огнени букви по острието и воинът изрева:
- Напреееееееееед!
Викът му беше подет от армията и стената от метал политна напред в мрака. Стъписаната армия на Огдам II не успя да устои на удара и се пречупи. И хаосът завладя бойното поле…

Тя сънуваше. Отпусната в походното легло. Небето на изток започваше да изсветлява, а тя още спеше. До късно през нощта бяха мислили как да подредят войските. Когато накрая бяха успели, една уморена кралица се оттегли в покоите си. А той не дойде. Поне не веднага. Имаше още нещо за вършене, което му отне почти цялата нощ.
Сянката му се отдели от един от стълбовете на шатрата, където беше стоял до момента. Прав, за да не заспи. Беше прекарал доста мигове, в които само я гледаше. Това винаги му действаше отпускащо. А пък и преди битка не можеше да спи. Протегна се и излезе от шатрата. Малко по-късно се върна носещ чаша с димяща отвара. Поколеба се за миг докато погледът му галеше спящите и черти. След което клекна до нея и я погали по лицето.
- Време е.
Тя отвори очи и се усмихна.
- Ей сега. Още малко.
Той остави чашата до леглото й.
- След малко ще пратя бронята ти. Желание за оръжие?
- Избери една от секирите ми. Няма значение коя.
Той кимна и излезе.
Когато оръженосците влязоха я завариха будна и облечена.
В оръжейната шатра кралят слагаше бронята си. Наместваше наколенниците си, когато зад него се чу тих смях:
- Интересна гледка.
Стреснат той се изправи.
- Обичаш да го правиш, нали?
- Кое? – невинно попита Сянката.
Тoй изръмжа в отговор и попита:
- Готова ли си?
- От известно време насам.
- Значи остана да започнем да подреждаме войските.
Кралят подаде глава извън шатрата и каза на вестоносците, които чакаха.
- Един да отиде да събуди княза. Останалите към отрядите. Искам ред и тишина. Най-вече тишина.
После премести поглед към Кхалдам Тр’ал’Нар, който коленичил до входа на шатрата се молеше.
- После му кажете, че ми трябва на първа линия. До мен.
Халата се изправи и крилете му пламнаха.
- Винаги до Вас.
Кралят се усмихна и кимна.
- Слагам си останалата част на бронята и идвам. Погрижи се за ескорта на Нейно Величество.
Халата кимна и кралят се върна към сандъците с брони и оръжия.
Войските бяха строени и чакаха. В центъра на предния ред беше строена Стената, а над главите им се вееха кралските флагове на Планината. До тях чакаше гвардията на княза на Сивоброд.
Слънцето вече беше игряло и осветяваше стените в западната част на пролома. Противникът тепърва се разбуждаше и от предните редици на кралската армия се виждаше засилващата се суетня в лагера.
Нетърпението да се атакува беше почти физически осезаемо. Но кралят не искаше да атакува. Чакаше. Сянката скрита в сянката му чакаше. Кралицата застанала от дясната му страна чакаше. Князът на Сивоброд и гвардията му чакаха. Накрая кралят обърна глава към вестносците си и извика:
- Донесете ми закуската. И помолете княза да се присъедини към нас.

Вече четири дни войските на Сивобродското княжество и Планината отбиваха атаките на Огдам II. Затворени в тесния проход, без възможност да заобиколят бързо армиите на императора разчитаха единствено на численото си превъзходство.
Кралят и кралицата знаеха, че ще настъпи мигът, в който уморените им войски ще се пречупят и търсеха начин да отблъснат врага преди това. Вярно, че силите на войниците им бяха още свежи и жертвите не бяха невъзстановима бройка, но те за разлика от императора не разполагаха с несметни земи откъдето да водят подкрепления.
През нощта срещу петия ден те седяха пред картата в шатрата си и обсъждаха възможните планове.
- Ще ми се да не бях пращал Бурегонеца на север. Тук щеше да ни е по-полезен. – каза кралят.
Кралицата вдигна поглед от картата и се усмихна.
- Много добре знаеш, че змейовете нямаше да искат да дойдат до тук. Бурегонеца най-вероятно щеше да дойде, но другите… не са неуязвими все пак. С достатъчно войници могат да бъдат убити. В армията на императора има доста известни воини. А и Аргхар определено имаше нужда от аргументи на силата.
- Да, така е. – съгласи се той. – Единственият начин да победим в тази битка е да пречупим духа на армията му. Да ги накараме да повярват, че можем да ги победим.
- Лесно е да се каже, но как мислиш да го направиш.
- Единият начин е да предизивкаме на двубой императора и всичките му легендарни герои.
- И да рискуваме да загинем и нашата армия да загуби духа си.
- Друг е да изпратим най-безшумните си хора в лагера, за да премахнат императора и колкото могат от воеводите му.
- Можем и да разчитаме на силата на природата. – каза Сивобродският княз, който тъкмо влизаше в шатрата. – И на магията на Седемте.
Владетелите на Планината се спогледаха усмихнати.
- Можеш ли да намериш толкова много чародеи за толкова кратко време, княже? – попита кралят.
- Ами в двора ми като свещеници, вещери и чародеи има близо 30 човека.
- Крайно недостатъчно, за да успеем да предизвикаме нещо наистина силно, което да отблъсне врага.
- А силата на Планината? Все пак в легендите се говори за древното могъщество, предаващо се от крал на крал.
- Не винаги легендите са това, което е била историята преди тях. – загадъчно се усмихна кралят. – Но може би донякъде си прав. Имам нещо в ръкава си, което може да помогне.
Кралицата вдигна ръкава му и погледна вътре.
- Само ръката ти. – изхили се тя.
- Именно, любима моя, именно.
Князът на Сивоброд ги гледаше озадачено.
- Ще ми кажете ли какво ще правим?
- Да. До утре сутрин трябва да запълним рововете и да сме готови за атака.
- Ние ще атакуваме?!?! Това си е чиста лудост.
Кралят се разсмя и в очите му блеснаха кафеви пламъчета.
- Това е нещото, за което говореше. Истинският господар на залите на планинския крал.
- И все пак трябва да имаш нещо предивид.
- Естествено, че имам. Утре искам ти и гвардията ти, заедно с моята и Огнените да сте в първия ред на атаката.
- Но…
- Спокойно. Утре ще разбереш. Преди всичко да е започнало. А сега ще се присъединиш ли към нас за по чаша вино?

Всъщност този пост е сбор от няколко поста, които нямах време да напиша последните 10-на дни
Май ще е по-добре да започна хронологично, че иначе със сигурност ще пропусна нещо.

1. Кралят на Аквалония
Звучи забавно, нали. И тази година потеглих към морето с едното знание, че трябва да стигна до там, пък после ще видим. След като няколко различни същества ми скачаха на ушите, че трябва да се измъкна поне за малко от София и задължително трябва да отида на Аквалония; след като няколко дни правих рокади и тройни салта с планове за смени; след като доста сериозно количество нощи не бях точно спал успях да се натоваря в транспорта на Първи таласъмски и да потегля за Варна. Всяко едно пътуване накъдето и да е с Първи таласъмски е забавно и това не направи изключение. За пореден път до последно не знаехме колко точно ще са десантчиците, но пък с това май сме свикнали.
Успяхме да се доберем. Видях се с много интересни хора, някои познати, някои не Лекциите бяха интересни, поне онези на които присъствах, което беше жалко, ама дългът зове и нямаше как да стигна навреме за всичко. Вечерите бяха, естествено, плажно алкохолни. Честно казано не вярвах, че и тази година ще успея да се добера до морето. Но успях. Пътуването наобратно беше също забавно. С многоуважаемия Паганел и Дъщерята на Генерала.

2. Кралят на инсталации.
Това далеч не звучи забавно. Особено като се добави върху и без това разтегленото ми заради отпуските работно време. Но всъщност е. По цял ден осъзнаваш колко огромно е предимството на личния автомобил пред градския транспорт, особено през лятото. Срещаш интересни хора от всякакви етноси, занятия и среди. Е, не всички срещи бяха приятни но… Факт е, че опознах местенца из София, за които преди това не бях и подозирал.

3. Кралят на Планина(та).
На 15-ти брат ми имаше рожден ден и по повода събрахме клана на вилата ни. От доста време не се бяхме събирали и наистина се получи много добре. А и следобяд (за протокола бях кацнал в Севлиево към 12) отидохме до Троянския манастир, където беше започнал ежегодния панаир по повод храмовия празник. Обогатих кухненския си арсенал с едно две полезни нещица и се прибрахме вкъщи за да опитам новата ракия на баща ми. Баба ми и дядо ми успяха да ме оставят наистина безмълвен. И не само мен, брат ми и баща ми също, а това хич не е малко постижение, трябва да знаете. Покорно благодаря за жеста и подаръка. Обещавам да го върна, когато дойде моят ред. Успях да видя и планините. Нищо че съвсем за малко, но… дългът зове.

4. Кралят на Сватба
Хехе, да ама не…. Не и през изминалата година или обозримото бъдеще. На 18.08 Елена загуби облога и сега я чакам да се върне от Варна, за да си получа спечеленото. :-p

5. Кралят на Път
Всъщност аз съм тръгнал по Пътя си от много време. Е, много е относително понятие. Но пътят ми е от онзи, който никой не може да каже накъде отива. Някои биха казали, че краят му е ясен, аз лично бих казал, че то няма да е край, а спирка за почивка. Но дотогава има много време и безброй много пътища и пътеки, по които трябва да мина. Един от любимите ми цитати от „World of Darkness“ по-точно от Werewolf: The Dark Ages. „Всеки път, по който минавам, всяка пътека, на която стъпват краката ми, са още една история, която ще мога да разказвам.“