Залата на Планинския Крал

„O’er the hills and o’er the main,
Through Ostland and the Kislev Plain,
Karl Franz commands and we obey,
Over the hills and far away.“
Anonymous Imperial sergeant

„O’er the hills and o’er the main,
Through Flanders, Portugal and Spain,
King George commands and we obey,
Over the hills and far away“
John Tahms – Over the hills and far away
(Main theme from the „Sharpe“ TV series)

Време е. Скоро. Много скоро.

Или За Некромантията в българската образователна система.

Знам, че на празник като 24 май, който по традиция свързваме с учители, цветя, усмивки, слънце, свирещи клаксони, викащи абитуриенти, голи девойки по улиците, е много трудно някой да се сети за нещо мрачно. Ама на. Твърдо съм решил да ви разваля празничното настроение.
По добрия стар почин на отегчаващите разказвачи на приказки започваме къде… в началото. Но преди това искам да кажа, че ще се постарая да не размахвам обвинително пръст към никого. Прекалено често, прекалено много хора го правят.
И така…. началото.
Всичко започва с птиците. Особено една такава с дълги крака и дъъъъълъг червен клюн. Или всъщност две. Носещи съответно синьо и розово вързопче. Хм, май се отплеснах прекалено много в началото. Мааалко по-напред.
Двете вързопчета отдавна са пораснали и са решили да пуснат поръчка за свое.
Лошо няма. Те щъркелите и без това си нямат друга работа. Та малкото вързопче независимо от цвета си пораства и се появява сериозен проблем. Докато мама и тати са на работа, кой ще се грижи за него. Естествено тук една голяма част биха възкликнали: „Баба!“. Нищо против жените в напреднала възраст, аз самият съм бил бил поверяван достатъчно често на грижите на моята, ама все пак говорим за Некромантия, а не за Вещерство, така че изключваме бабите.
Институцията наречена детска ясла. Мястото, където бъдещите жертви за първи път се сблъскват с Изкуството. Понеже обещах, че няма да говоря за слънчеви и приятни неща ще оставим прекрасните и слънчеви ясли настрана. Имаме си няколко страшни историйки от преди година-две, които определено са за предпочитане.
Поради достатъчно ниското заплащане много малко са жените ( Тук за първи път се сблъскваме с изненадващото откритие, че повечето некроманти са жени), на които им се занимава с количества чужди деца. И те го правят която както може. Да изтрайваш толкова пищяши и миришещи малки същества всеки ден не е лесно, затова се случва някои да се обърнат към Изкуството. И ако някой случайно успее да наруши Мълчанието във вестниците се появяват сериозни заглавия от типа на: „Не давайте децата си в ясли!“; „Дете посинено в ясла“;“2 годишен малчуган разказва“ и трудът на истинските Некроманти е изложен на опасност . Но тези случаи са редки. По-често се случва децата да преминат през тези заведения без външни признаци за това, че Покварата ги е докоснала.
Оцелелите през яслите продължават напред към следващия кръг обучение – детските градини. Тук те са вече достатъчно големи, за да бъдат научени какво е Страх. Започва се с едно невинно малко момиченце, също като повечето в групата, след това продължаваме напред към 7 малки козленца ( Take one plump kid… (това си е съвсем реална рецепта)) за да се стигне до великани и на всичките им се случва какво? Биват изядени. От зли животни. Били те вълци, котки, мечки, зайци или други деца на Дявола. Приказките, които всички сме чували в детската градина, имат за единствената цел да ни научат да се страхуваме, защото Страхът цел една единствена има, да. До гняв води той, а пък до омраза гневът ….(както повечето от вас са се сетили последните 15 думи не са съвсем мои). Страхът им дава желание за контрол и власт.
Тогава бива отворено съзнанието на малките към Мистичното и Истински Легендарното. Легенди като тази за Жоро Павето, Zer0Co0l, Teh_Fant0m, и други стряскащи образи от съвремието ни и близкото минало биват вдълбанни в мислите. Но освен тези образи започва да се появяват и други. Бива показано колко е добре всъщност да си беден, но честен, гладен, но с изпълнен дълг и така нататък. Постепенно така Некромантите Чираци, които са заменили Послушниците от яслите, отсяват борбените натури от послушните и безропотните. Така се постига двойна цел, възпитават се бъдещите Господари и бъдещия електорат и това още от ранна детска възраст. Там се оформят натурите, които ще се борят за и срещу установения ред.
Напускаме детските градини заедно с оцелелите и се отправяме към централната образователна система. Естествено нека да започнем с Деня и Ритуала на посвещаването. Първият учебен ден. Тогава като знак за раздяла с невинността децата подаряват на Некромантите Адепти цветя. Усмивките на лицата на децата показват, че въобще и идея си нямат в какво се забъркват. Преди да се усетят биват вкарани в машината и изтезанията започват. Урок след урок, ден след ден. Година след година. Биват учени неща, които не винаги имат реално приложение понякога в условия, пред които спартанската „агоги“ бледнее. Защото когато имаш свободата на открития терен можеш да се пренесеш на по-добро място, но когато си затворен в кабинет, чийто таван е слязъл наполовина над главата ти, работиш с материали, които баба ти е смятала за стари няма как да не проявиш интерес към Изкуството. Защото повечето училища, край които минавам, напомнят на гробници отпреди Пирамидите съдейки по нивото на разруха. С напредването на цикъла на Посвещаване по-обнадеждаващите започват да проявяват характерните за Некромантите навици, а именно; да седят до късно през нощта надвесили глава над печатни творения или впили очи в заместилия Кълбото за призовавания монитор; да прекарват дните си в полуосветени дупки изпълнени със странни миризми и пушеци. Тук се появвява и субкултурата на Не-мъртвите – плод на усиления труд на Некромантите, макар тук да се извършват първите ритуали за същинската трансформация, чието място и време е още далеч.
Идва моментът в който училищният курс на обучение приключва. С дни и нощи на алкохолно и наркотично опиянение, със странна смесица от аромати, с оскъдно облекло за жените и наподобяващо униформа за мъжете. След ритуалния вой на клаксони и призоваването на висок глас и в хор на призраците на изминалите години идва и страшния момент на избора.
А сега накъде? Понеже все пак говорим за Некромантите поемаме по единствения възможен път – към университетите. Тук Майсторите Некроманти сътворяват своите адепти посредством мъчителни периоди на безсъние и бдение наричани сесии. Тук окончателно бива създадена културата на Не-мъртвите – същества завинаги предпочели нощта като предпочитано време за живот и работа. Избрали подземията с изкуствено осветление пред носещата гибел за тях светлина на слъчевия ден. От тук излизат и не много, но качествени Некроманти от всички рангове, за да бъдат пуснати отново в образователната система, където да поемат задълженията си в изграждане на идните поколения. За да бъдем съвсем точни трябва да споменем и върколаците – персони за които слънцето и луната са еднакво приемливо осветление, смятащи, че сънят е нещо, което се случва на другите и по тази причина не особено необходим. Разчитащи, че работохолизмът е прекрасен начин да залъжеш жаждата си за живот и безкрайно разочаровани, че не е така. И накрая обикновените хора, които оцелели през всичките перипетии и запазили себе си продължават напред с идеята, че нещата ако не станат мног по-лоши ще се оправят.
Всъщност знам, че Некромантията опнякога не е личен избор, но това не ме спира да се възхищавам на всички избрали трудния и гладен път на Просветлените. Не е лесно да правиш това, което другите не искат и да получаваш малко в замяна. Да трябва да поправяш грешките на другите и винаги да бъдеш оплюван, когато не успееш. Да се бориш да запазиш една култура, която като че ли не иска да бъде спасена. Но борбата не е безсмислена.
Поклон пред вас, скъпи Некроманти и Честит Празник. Нека никога не угасне Пламъкът в Нощта. Нека винаги има към кого будните младежи да се обърнат жадни за знания и пълни с желание за градеж. Благодаря за всичко, което сте направили за нас, правите за сегашната младеж и ще продължите да правите за тези след тях.
Нека Славянските Първоучители бъдат благословени за силата на Словото, което са ни дали и нека то пребъде!

П.С. Ама ме бива за популистки творби А като гледам връзката между заглавието и текста може и за джърналист да ме вземат някъде.

Виждали ли сте как някоe дете се опитва да отсече дърво? Аз самият съм, да не говорим колко пъти съм унищожавал млади лески, за да направя поредния лъкм стрели или копие за поредния сезон игри на открито. Детето хванало малката брадва замахва и удря дървото, после пак и пак. Ударите, макар и с голям ентусиазъм много рядко попадат на едно и също място и са необходими много, за да повалят дървото. постепенно детето пораства и се сеща, че за да повали по-лесно дървото ударите трябва да са на едно място. Когато порастне още малко осъзнава, че най-лесно едно дърво се сече, когато ударите има тне една, а две посоки и стволът пада с далеч по-малко усили, защото собственото му тегло помага.
Човешката психика е като дървото. Малки удари от различни направления изискват огромна бройк, за да имат ефект. Ако се удря по едно място са необходими по-малко усилия, но най-ленсо е когато ударите са върху устоите на индивида. Тогава сривът е бърз и неизбежен.
За разлика от дърветата има опори, които не могат да бъдат докоснати, защото не се виждат лесно. Не и без да си се докоснал истински до сърцевината на стъблото.

„You tell me we can start the rain
You tell me that we all can change
You tell me we can find something to wash the tears away
You tell me we can start the rain
You tell me that we all can change
You tell me we can find something to wash the tears…..

And I know of the pain that you feel the same as me
And I dream of the rain as it falls upon the leaves
And the cracks in the ground like the cracks are in our lives
They are sealed and are now washed away“

Iron Maiden – Rainmaker

Надявам се да няма удавени

Jack O’Neill написа:
„Ще бъдa приятно изненадан, но съм до такава степен скептик, че няма накъде повече.“

Подобно изказване чух преди 8 години. Тогава, малко след концерта на Металика, се срещнах с един съученик от гимназията. Той беше човекът, у когото за първи път видях тениска на Blind Guardian. Заговорихме се за концерти и т.н., и аз му споделих, че много бих се зарадвал да чуя Blind Guardian на живо в София. Той се усмихна тъжно и цитира интервю с Фънки, който заявил, че СМЕ няма да поканят Blind Guardian, защото нямало да съберат достатъчно публика.

СМЕ така и не поканиха Blind Guardian.

Но близо 3000 фена на групата ги видяхме, чухме и пяхме с тях, тук, в София.
Трудно ми е да опиша емоцията, с която отидох на концерта. Всъщност това е първия концерт на една от челната петица на любимите ми групи, на който ходя. И наистина, ама наистина бях ентусиазиран. Всичко в мен подскачаше. В мислите ми нахлуваха части от песни, за да бъдат заменени от други миг по-късно.

Част от мен все още не можеше да повярва.

Най-сетне в седем без петнадесет започнаха да пускат в залата. Един поглед към озвучението ме накара да се откажа от идеята да стоя пред сцената. Исках да чуя тази група и да ги видя. И така добрахме се до прилична позиция на седалките. На едно и също ниво със сцената и точно срещу центъра й.

Подгряващата група направо изби рибата. С пушка. Не знам на кого точно му е хрумнало да пусне прогресив група за подгряване на пауър такава, но идеята определено ме озадачи. Нямам нищо против Velvet project, ама 2 песни с обща дължина повече от половин час ми дойдоха малко множко. Добре, че момчетата знаеха как да общуват с публиката, и скоро всичко си дойде на мястото. И аплаузите на края на изпълнението им не бяха от благодарност, че си тръгват.

Времевото разпределение май не беше домислено съвсем. Музиката пусната след като Velvet Project слязоха от сцената – също. Сещате се за онази музика, която се пуска в клубовете, когато персоналът вече иска да затваря….

Но какво, пък. В един момент звуците от последната битка от Войната на гнева отекнаха в зала Фестивална. Публиката без никакъв проблем ги заглуши. А когато на сцената се появи групата, вече нищо друго нямаше значение.

War of wrath беше последвана както трябва от Into the storm. И в този момент публиката загуби личностността си. Беше едно цяло. От Хора на балрозите при Ангбандското национално радио пеещ „We are following the will of the one, through the dark age and into the storm“, през група бардове пеещи песента за „A once and future king“, към нолдорите гледащи как „Time stands still at the Iron hill“ и викингите очакващи да поемат пътя си към Валхала. Не знам дали на друг концерт съм се усещал чак толкова част от цялото. Публиката просто застана пред едно огледало и премина през него завинаги „Lost in the Twilight hall“ и нямаше никакво намерение да се връща.

Дори и след като Blind Guardian приключиха концерта си с „And then there was silence“ троянците в залата продължиха да скандират „Guardian! Guardian! Guardian!“ (тук едва се удържам да не добавя едно „of the blind“). И така десетина минути, докато пламъците на горящата Троя бавно угасваха в мислите ни.

Тогава те се завърнаха за размазващата финална част. Която започна с Imaginations from the other side.

Това, което последва беше нещо, което до този момент бях чувал само. И бях гледал на записи от концерти. Но нямаше как да бъде подготвен. Всичките пъти, в които с приятели сме пяли заедно The Bards’ Song: In the forest, нямаше как да ме подготвят за това нейно изпълнение. Хиляди гласове пеещи като един. Просто нямам думи да опиша усещането. Сякаш бях във всяко едно кътче на залата и пеех от там.

Последнoто изпълнение за концерта беше „Mirror, Mirror“. Беше прекрасен завършек на страхотен концерт.

Макар залата да не беше съвсем адекватна за озвучаването, този концерт определено ще е нещо, което ще обитава често мислите ми следващите дни, и няма да е защото гласните ми струни ще трябва да се възстановят.

Set-list:
1. Into the Storm
2. Wellcome to dying
3. Nightfall
4. The script for my requiem
5. Fly
6. Valhalla
7. Time stands still
8. A past and future secret
9. This will never end
1о. Lost in a twilight hall
11. Punishment divine
12. And then there was silence
_______

14. Imaginations from the other side
15. The bard’s song: In the forest
16. Mirror, Mirror

Това си е точно преписано копие от оригиналния сетлист. Няма грешки в номерацията.
За посещаемостта бих могъл да кажа, че определено можем повече, но знам, че за концерта много хора не бяха разбрали. Затова, когато дойдат отново, ще сме повече. Много повече Напук на Фънки.

А че ще дойдат е повече от сигурно. Ако не за друго, то поне защото българското знаме с надпис BulGaria с шрифта използван от тях самите за името на групата ще им напомня за нас. То, както и другото знаме на групата с площ 4 и половина квадратни метра, подарено им от Българската гилдия на бардовете са спомен, който трудно се забравя.

Blind Guardian видяха българските си фенове и българските фенове видяха Blind Guardian. Срещата беше невероятна и се надявам, че скоро ще има още такива.

Другото лице на тази статия в Сивостен