Залата на Планинския Крал

„Накъдето и да погледнеше се виждаше безкрайната синева на небето, което преливаше в океана около лодката. Чувстваше се спокойна. И тогава чу шума. Едва доловимо издрънчаване. Първия път не му обърна внимание, а продължи да се наслаждава на ласките на слънцето. Малко по-късно обаче звукът се чу отново. Някъде отдолу, там където вълните докосваха борда на яхтата….“ Тя се събуди. Протегна се и отвори очи. До нея съпругът й все още спеше. „Кой, по дяволите, е буден толкова рано сутрин?“ Метна халата си и се смъкна по стълбите към кухнята. Пътьом отбеляза, че сестра й явно беше довела някой на гости през нощта, някой с тежки военни обувки. „Добре, че децата са най-горе и няма как да се събудят от шума, иначе щяхме да се караме…“
„Хммм, добре де, ама кой e в кухнята?“ – тя отвори вратата и зяпна. С гръб към нея пред печката беше застанал познат силует, който си тананикаше нещо и тактуваше с пръсти по дръжката на тигана.
- Кафето е готово, късо и чисто както обикновено, нали? – той завъртя глава и й намигна.
- Ти? – едва успя да възкликне тя и скочи към него.
- Ама… – той се обърна светкавично и я прегърна. – Нима си успяла да забравиш правило 348?
- Диване такова, можеше да ни предупредиш. И те изчаках да оставиш тигана.
- Можех, ама нямаше да мога тогава да се насладя на физиономията ти от преди малко.
- И си си пуснал пак косата. – измърмори тя без да го пуска. – И…- отдръпна се гледайки превръзката на лявата му ръка.
- Спомен от посрещането, което ми уреди сестра ти снощи.
- Тя ти е направила това?!?!
- О, да. Възползва се от факта, че бях уморен от пътуването и ми изтупа козината.
- Ама защо?
- Защото се опитах да направя това, за което са ни учили. Да спра едно заклинание, което щеше да наруши правото на някого да избира.
Тя въздъхна тежко.
- Крис е леко невъздържана и понякога нарушава правилата, макар че това го знаеш. Честно казано очаквах да помогне на девойката, не само да я пази отстрани.
Той се завъртя и обърна леко загорялата палачинка в тигана зад него.
- Ммммм, палачинки. Това навява толкова спомени.- физиономията на лицето й рязко се смени. – Вие двамата да не би….?
- Не. – разсмя се той. – Имахме прекалено много да си разказваме.
- Плямпало. – откъм вратата долетя сънения глас на Крис, която се тръшна на един от столовете пред бар-плота. – Кафе?
- Секундичка… – той сложи нова палачинка, измъкна чаша един шкаф, напълни я и й я поднесе. – Захарта знаеш къде е.
- Бях забравила с каква лекота превземаш кухните. – усмихна се сестра й.
Той сви рамене и се ухили. Извади поседната палачинка от тигана и сложи чинията на масата.
- Надявам се няма да го оставите само там. И без това рядко го виждам. – господарят на къщата се вмъкна в кухнята.
- Вал, радвам се да те видя. – върколакът не беше дребен, но застанал до огромния си приятел приличаше на джудже.
- И аз теб. Какво те довя насам?
- Вятъра. Бях тръгнал в съвсем друга посока ама една морска буря ме изхвърли на вашия бряг.
- Базикаш се.
- Естествено, че се базикам. Знаеш че мореплаването не е в графата с любимите ми занимания.
Шум от някъде нагоре в къщата ги накара да се обърнат към вратата.
- Истинските владетели на дома се събудиха. – ухили се Крис.
Миг по-късно върколакът беше на земята затиснат от две пищящи хлапета.
- Чичо Алеееееееееееекс.
- Здрасти.
- Кога дойде?
- Сам ли си?
- Донесе ли ни нещо?
- Откъде идваш?
- Защо те нямаше толкова време?
- Ще ни разкажеш ли?
Върколакът се изправи прегърнал хлапетата. Обърна се и тръгна към масата. Погледът му срещна очите на сестрите:
- Какво?
Крис се усмихна дяволито:
-А…. нищо. Чакаме да разкажеш. Снощи само загатна, но нищо повече.
- И ти не ми разказа за…..
- Първо си ти.
- Така да бъде. Той остави хлапетата на два от столовете край масата и седна между тях. Пое си дъх и:
Месецът на върколака започна в една топла пролетна нощ….