Залата на Планинския Крал

„Демо версия, Бил, сори.“

Някой ден ще се наспим.

Той бавно се промъкваше през Умбра. Знаеше, че ще го чакат. А не искаше да се среща с тях. Не сега. Имаше по-важни неща от това да тича след проблемите на разни призраци.
Трябваше да е там навреме. На всяка цена. Затвори очи и за секунда поиска да можеше да разчита на духовете на предците си. Беше объркан. Много объркан. И уплашен. Пое си дълбоко дъх и отвори очи.
На метър и половина пред него беше входът. Зачуди се в каква ли форма да влезе и реши да си остане във вълчата. Беше удобна. Подуши въздуха. Отгоре долетя сладникавата миризма на гнило. Ноздрите му се разшириха, а ушите прилепнаха към главата. Черната спирала. Засили се и отвори вратата.
Прескачаше по три стъпала, докато тичаше нагоре по стълбите.
Зад гърба му се чу изръмжаване. Той се обърна рязко. Пред него стоеше най-голямото куче, което някога беше виждал. Огромно, черно като нощта, с очи светещи в червеното на адските огньове. Черен железен нашийник с червени шипове и малко медалионче. При други обстоятелства, той би полюбопитствал какво пише там, но не и в момента, когато впечатляващите зъби определено имаха намерението да потънат в гърлото му. Усмихна се в отговор, а от гърлото му излетя ръмжене.
- Остави ме. Аз… трябва да вляза.
- Знам, но няма да те оставя. Знаеш какво има там, нали?
Той кимна.
- Сестра ми щеше да се побърка като разбра с какво си се захванал, знаеш ли?
- Тя е голяма жена и ще го преживее.
- Ха. Предпочита да не те преживява знаеш ли? Не и след като се случи онова с дъщеря й.
- Знаеш какво стана тогава. И знаеш какво се случи след това. Аз още си нося белега знаеш ли, и той кимна към следата от изгорено на предната му лява лапа.
- Кхм. – двамата завъртяха глави и погледнаха към стълбището. На стъпалата зад черната хрътка седеше кафява вълчица, която ги гледаше с интерес.
Върколакът изглеждаше слисан.
- Ти!?!?! Как така не съм усетил?
Тя се озъби в отговор.
- Вие, Скитниците. Винаги мислите за прекалено много неща и прекалено много говорите. Нещата са очевидни. Дори и сега при положение, че смъртните ни врагове са зад онази врата си спомняте миналото. А колкото до теб, Черно Куче, радвам се да се запознаем. Напоследък научих доста неща за теб.
Хрътката стрелна върколака с огнен поглед.
- Какви?
Вълчицата се усмихна.
- Така можем да продължаваме цяла нощ.
Той кимна и направи няколко крачки към нея. Близна я по носа и с цялата тежест на тялото си се стовари върху вратата. Те го последваха.
…..

Сев, благодаря, че имаш търпението да напомняш на този Скитник неща, които, в бързината да свърши колкото може повече неща за единица време, той забравя.

„In the night there’s wonder
Always there for you to see
In the light of morning
Visions fade
And dreams can flee

With the darkness the night forgives
Covers our scars and lets
The lost souls live
And the morning’s a distant fear
But if we move fast they’ll never find us

Armed and gunning
I’ll be running
Through a world that’s in decay
Let them thunder, stare and wonder
Cause I’m already miles away, miles away, yeah
Oooh miles away“

Savatage – Miles away

Ушите, с които слушам тази песен, сякаш никога не са я чували. А е една от любимите ми. Не е ли странно как мелодиите успяват да променят настроенията ни, да ни пренесат на друго време и място. Това е обичайната им способност. Само че понякога, много рядко, една мелодия сменя основния спомен, който носи.
„You talk too much“ – историята започнала с тази реплика и завършила с острие на брадва опряно във врата ми, кротко полегнал върху дръвник, е обект на някой друг пост. Но тук… само бих искал да изкажа опасенията си, че някой ден главата ми ще продължи да говори, дори и след като е била отделена от тялото.

Не. Няма да напиша нищо за тази седмица.
Дори „Сиво“ остава да чака някоя друга луна

Savatage – Symmetry

I should have known
I hold it back but somehow
There is someone else
Another stranger me
Blind Guardian – Another stranger me

Е в моята история нямаше нито огледала, нито врани, но все пак…Винаги съм смятал, че животът е способен да поднесе на хората повече изненади отколкото те са способни да понесат. Май единствено децата могат да се справят И то толкова добре, че дълго след като изненадите спрат те продължават да очакват и да питат. Последните два дни бяха особено забавни именно в това отношение. Определено имах чувството, че съдбата си играе на зарове с мен. Но не с обикновени, а с двадесетстенни. Тъкмо подредиш деня и зара отново се завърта и хайде пак наново. Но поне всичко беше забавно. Новините също. Почти нямам търпение да дочакам юли месец…
Наистина съдбата е странен господар. Да не говорим, че ми се наложи да облека едно мое старо „Аз“ като добавка към сегашното и се почувствах странно удобно. Всяко нещо обаче си има времето. И всяка промяна също.