Поне според мен това е най-доброто нещо, което съм писал. И това го дължа на няколко човека.
На тези, които са изживели историите, които са в основата на разказа с благодарност, че ми ги подариха.
На моят редактор, който подаде ръка в момент, в който имах нужда.
На теб, макар да не знам къде точно си в момента, знай че той те чака.
И на всики вас.
Благодаря.
Миг без край
„Where do we go from here
The words are coming out all weird
Where are you now when I need you“
Последните тонове на песента на Radiohead умират в тишината на нощта, отново и отново. Уредбата сякаш се моли да я отърва. Но аз не съм там. Мислите ми са някъде другаде… много, много далеч във времето и пространството. Преди повече от десет години, когато си купих този албум, той повече от месец не излезе от дискмена ми. Така и не разбрах как горкото Sony не проима радио, само и само да се измъкне от еднообразието.
Мислите ми се носят назад във времето, към една задушна лятна вечер. В парка до нас се бяхме събрали обичайните заподозрени, с обичайното количество бира, дори по изключение имаше и китара. Разговорът както винаги се въртеше около познатите теми – жени, футбол, музика, игри – които въпреки безкрайните часове, прекарани в обсъждане, така и не се изчерпваха. От мрака, заобикалящ единствената работеща улична лампа, под която се бяхме настанили, долетя шум от множество приближаващи се стъпки, който прекъсна едно особено вдъхновено изпълнение на Fear of the Dark. Слабият кръг на лампата освети групичка метъли: познатите дълги коси, тениски на AC/DC, кожени дрехи – малка компания като нашата, от недостатъчно хора, за да стане купон, но и не чак толкова малко, че да им бъде скучно. Някой подхвърли реплика, друг отвърна, и сред хоров смях и закачки двете групички се събраха, намерили сродни души и още по една бира.
Може би нямаше да ми направят никакво впечатление – поредните минали за една вечер, ако не беше тя. За неочаквано кратко време с нея почти инстинктивно „се сдушихме” – нещо, което не ми се беше случвало досега с жена. Оказа се, че и тя като мен се чувства малцинство като единствения, слушащ Radiohead. И тя като мен харесваше вълците; разбрах го от една нейна забележка за любимата ми тениска – онази с глутницата – което пък стана повод за още по-дълъг разговор по темата. Тези, които ме познават, знаят колко много обичам да говоря, но в онази вечер открих, че предпочитам да мълча и да я слушам. Темите летяха една след друга, а тя сякаш стана център на целия ми свят. Престанах да обръщам внимание на останалите – те бяха изчезнали някъде извън възприятията ми. Разговорът с нея беше единственото нещо в нощта. И когато вече се молех тези мигове никога да не свършват, компанията й си тръгна. Разделихме се с по едно „довиждане“ и стъпките й, смесени с тези на останалите, заглъхнаха в тишината на нощта. Едва тогава осъзнах че така и не се бяхме запознали. Попитах дали все пак някой е чул името й и след поредица от шеговити коментари и закачки, които едва изтърпях, най-сетне Петер ми каза, че името й е Марике.
Около мен разговорите продължиха, сякаш нищо не се е случило. Е, за другите беше така, наистина. Но моите мисли непрекъснато летяха към зелените й очи, докато неусетно нощта напредна до там, че вече бе време за тръгване – на повечето от нас утре им предстоеше поредният работен ден.
Изхвърлих бутилките от бирата в близката кофа, напъхах слушалките на дискмена си в ушите и се запътих към къщи.
Don’t leave me high, don’t leave me dry
Don’t leave me high, don’t leave me dry
Oh, it’s the best thing that you ever had,
the best thing that you ever, ever had.
Дали беше най-доброто не знам, но за мен този албум си остана най-любимият на Radiohead. Може би защото и десет години по-късно го свързвах с онази лятна вечер и с нея…. Може би защото… той беше откраднат и ме намери отново. Наистина не знам.
Беше зимата на същата година. Нощта беше много студена, а ветровете откъм северно море се опитваха да отнесат малкото скитащи по улиците хора. Тайфата се бяхме събрали в „Хмел“ – малката кръчма, която ни беше сборното място през зимата, когато парковете не бяха най-удачното място за купони. Мисля, че няма смисъл да казвам какво се продава там основно. Толкова отдавна бяхме редовни клиенти на това квартално кръчме, че понякога си мисля че ние сме една от причините това заведение все още да го има. И като такива имахме привилегията да слушаме музика, каквато си донесем. Вечерта празнувахме рождения ден на Петер и бирата и песните продължиха докъм три сутринта. Половината компания вече беше на път към пода, когато успях да се добера до уредбата и да пусна любимия си албум на Radiohead. Постепенно зеленооката девойка обзе мислите ми и Петер, който ме познаваше достатъчно добре, измърмори нещо за: „призраци от летни сънища“. Тъжно му се усмихнах в отговор. Беше напълно прав… Надали някога щях да я видя отново. Спрях диска, върнах го в кутийката му и на негово място пуснах Script for a jester’s tear на Marillion. Пооклюмалата заради непривичната музика компания пак се оживи, протестите към музикалните ми вкусове спряха и веселбата продължи. Някъде към четири и половина всеки пое към дома си. По пътя се сетих, че съм забравил диска си в „Хмел“, но приятната умора от работиня ден и късният час ме убедиха да отложа връщането до вечерта, когато така или иначе тайфата пак щеше да се събере.
Към 8 вечерта, преборил се с ледения вятър, успях да отворя врата на кръчмата. Посрещна ме тишина. Всички раговори секнаха и погледите се обърнаха към мен. Нито един не беше весел или усмихнат.
- Кого погребваме? – попитах аз, когато се настаних пред бара.
- Рано тази сутрин някой е разбил вратата и е взел целия оборот и всичката музика. Имаше и счупени маси и столове, но тях успяхме да възстановим. – отвърна Вилем – барманът.
- Много неприятно. Особено като знам, колко изпихме снощ… всичката музика ли каза? – нещо ме жегна.
- Да. Уредбата, дисковете. Всичко.
- И моя диск ли? – отчаяно попитах аз, надявайки се да е останал бутнат някъде.
- Ако е бил тук са го взели. Всичко беше нагоре с краката като дойдох. Съжалявам, братле – погледна ме съчувствено барманът и ми подаде чаша – някой просто е чакал да си тръгнем и е влязъл.
- От полицията казаха ли нещо?
- Не. Но може да ви викат всички, които снощи бяха тук.
Викаха ме. И мен, и всички останали. Не арестуваха никого, не намериха нито уредбата, нито дисковете. И така се разделих с моя „The bends“. И до голяма степен с честите си мисли за нея.
Около месец по късно аз, Петер и Вилем, седяхме както винаги в „Хмел” и обсъждахме новият албум на Marillion, който се носеше от колоните на новата уредба, когато вратата се отвори и заедно с един студен порив на вятъра в кръчмата влезе полицай, носещ найлонов плик. Той поздрави учтиво и се насочи към бара, а останалите посетители се върнаха към питиетата и разговорите си, решили че няма да има шоу. Той остави плика на лакирания бар-плот и изтупвайки се от снега попита:
- Нали при вас преди месец имаше обир? Съобщили сте за липсващи уредба и музика?
- Да. – отвърна барманът.
- Хванахме виновниците. Опитали се да оберат още едно заведение, но на собственика му предстояла ревизия и се застоял до късно… Стреснал ги с една въздушна пушка, и те зарязали апашките инструменти и си плюли на петите. Хванахме ги по отпечатъците, редовни „клиенти” са ни. При разпита си признаха за още три грабежа, единия е бил тука. Съжалявам че не можем да ви върнем повече от няколко диска, но са действали бързо и са продали почти веднага уредбата. И от дисковете се помъчиха да се оттърват, като ги гонихме по магистралата за Амстердам край Утрехт, но после си казаха къде са ги метнали.
Полицаят постави на плота плик с няколко окаляни и изпочупени диска и с надпис „Веществени доказателства“.
- Малко са позацапани и начупени, но това беше най-доброто, което можахме да направим. Ако можем, ще проследим и уредбата, но…
- Нищо, нищо, г-н полицай и на толкова сме благодарни – барманът извади една халба – нека да ви черпя по едно, че в такова време сте се разкарали дотук заради нас.
Сред одобрителния ропот на посетителите полицаят се отпусна на един стол, приел ролята на днешния герой, който ще разкаже поредната пикантна история за разнообразие на малко поотегчената клиентела. Аз, вълнувайки се единствено от това какво ще намеря в плика и почти без да се надявам, започнах да разглеждам дисковете. Когато извадих петия дъхът ми секна. Беше моят „The bends“. Взех го и внимателно отворих счупената кутийка. Измъкнах диска и избърсах с тениската си калта от него. По повърхността имаше драскотини, които можеха да се окажат фатални. Заобиколих бара. Отидох до уредбата и се опитах да пусна диска.
You can force it but it will not come
You can taste it but it will not form
You can crush it but it’s always here
You can crush it but it’s always near
Повярвах, че чудеса се случват. Какъв беше шансът моят диск да се върне при мен? Нищожен! И ето че все пак беше в ръцете ми и аз отново се радвах на музиката на него.
I call up my friend, the good angel
But she’s out with her answerphone
She says she would love to come help but… Но си бягал по-бързо отколкото тя може да лети. Затова за известно време си без ангел пазител. Е, не е нещо, което не може да се преживее. Но пък винаги оставя следи върху сърцето ти. Поне с мен така се случи. Десет години в опити да намеря някой, който да може да се сравни с Марике. На няколко пъти дори си мислех, че съм успял. На косъм се разминах дори със сватба, но… накрая винаги оставах разочарован. И продължавах да търся. Много пъти приятелите ми, някои от които вече женени и с деца, ме съветваха да се откажа да търся идеалната жена, да се задоволя с най-близкото до нея, което съм намерил. Но нещо в мен ме караше да не спирам. Винаги може да е по-близо.
И се оказа че съм бил прав. Уморен и гладен се прибирах към къщи след тежък работен ден. Унесен в мислите си вървях по една от алеите на парка, без да обръщам внимание на нищо и никого. Дори топлата пролетна вечер минаваше покрай мен незабелязана. Подминавайки една от пейките, чух да се носи познатата ми до болка мелодия.
You can force it but it will not come
You can taste it but it will not form
You can crush it but it’s always here
You can crush it but it’s always near.
Вдигнах очи да проследя източника на звука, един малък преносим аудио-сиди плейър, до който седеше, кимайки в такт с музиката и тихо припявайки, Марике – в целия си зеленоок и кестенявокос блясък. Тя ме погледна за миг стъписано, после ме позна и се усмихна.
- Здравей, – казах аз.
- Здравей…. – смути се тя.
Аз се усмихнах в отговор.
- При последната ни среща така и не се запознахме. Името ми е Маркъс.
- А, вярно. А моето е…
- …Марике. Знам.
- Знаеш ми името? Откъде?
- Петер, един от приятелите, с които бях онази вечер.
- Аха.
- Какво става с теб? Как я караш?
- Ами много неща. Много са за разказване.
- Аз съм добър слушател.
Тя кимна в потвърждение и аз седнах на пейката, до плейъра, който вече беше приключил с последната песен и превъртял на първата – и тя като мен обичаше този албум.
Осем години никак не са кратко време за разказване. Университети, работни места, фестивали, пътувания, ваканции, турнири. Да не говорим, че винаги има моменти, на които искаш да отделиш повече внимание. А и когато имаш приятен събеседник времето лети неусетно. Слънцето се беше подало над линията на хоризонта, когато осъзнахме колко време сме говорили.
Поканих Марике да изпием по едно кафе на верандата вкъщи. Вятърът откъм морето си играеше с косите й, а зелените й очи сякаш бяха скрили в себе си блясъка на последните звезди.
If you think that you’re strong enough
If you think you belong enough
Няма нищо летящо по-бързо от миговете щастие. Онези мигове, в които ние искаме да останем завинаги. Но колкото и кратки да са, именно те правят живота истински красив. Човек винаги се стреми към щастието си. Е, не винаги по правилния път. Тези, които смятат, че са щастливи правят всичко възможно, зда останят по-дълго в това състояние. И понякога именно за това го губят. А всъщност просто си заслужава да прегърнеш мига и да го изживееш без страх, защото той няма да ти позволи да си истински щастлив. Но пък.. само глупаците не знаят какво е страх. Може би съм глупак… но тогава бях щастлив глупак.
Марике не си тръгна след кафето, не си тръгна и след закуската. Продължихме да говорим. Темите летяха също като в нощта на първата ни среща. Парковете наоколо бяха обичайното място, където обикаляхме, а вечерите слушахме “The Bends” на верандата ми. Музиката, която ни сближи в онази лятна нощ. Без да обръщаме внимание на нищо освен на събеседника си. Така неусетно се изниза една седмица, после втора. Всичките ми приятели се чудеха къде съм, в работата получиха болничен лист, а аз имах очи и уши само за нея.
Напълно бях загубил представа за времето. Докато един ден страхът ме настигна. Облаци бяха покрили небето и всеки момент можеше да завали, но ние бяхме в сърцето на един от парковете край нас. Наслаждавахме се на първите лилии за годината. Надвисналите облаци бяха прогонили всички и паркът беше само за нас и птиците. Песните им огласяха всичко наоколо и дори ние замълчахме, за да ги послушаме. Бяхме открили колко много неща ни свързваха и на моменти се разбирахме без думи. Очите ни се срещнаха и всеки потъна в очите на другия. Ръцете ни се докоснаха, а миг след това и устните ни. Първите капки на дъжда затанцуваха по повърността на езерцето.
i get on the train and i just stand about now that i don’t think of you.
i keep falling over i keep passing out when i see a face like you.
what am i coming to?
i’m gonna melt down
Тя си тръгна на следващата сутрин. Целуна ме за “Довиждане” и пое по пътя си. Не каза накъде отива. Не каза, дали ще се върне. Не я помолих да остане, знаех, че няма да има смисъл. Не и тогава. Стоях и я гледах как се отдалечава. Гледах как щастието ми си тръгва и нищо не правех.
Все още се чудя защо? Нима ме беше изненадал края на нашата среща? А може би просто бях приел, че този миг щастие ще свърши. За да дойде следващия. Няколко пъти и бях казал, че ако не споделим този живот, със сигурност ще е някой друг.
Сепна ме гласът на съседката, възрастна дама без деца, която беше взела присърце любовния ми живот, колкото и да нямах желание да е така:
- Е? Кога ще е сватбата? – попита с усмивка.
Тъжно поклатих глава в отговор.
- Спокойно. – отвърна ми госпожа Бекман – има време за всичко под слънцето. Тя ще дойде.
И ето ме сега тук. Седя и чакам да започне поредния мач, в който ще поведа отряда си към победа. А в уредбата ми звучи “The bends”, който завинаги ще ми остане спомен за нея, и който ме научи да вярвам в чудеса.
Знам че на света няма никой друг, с когото да си приличаме толкова. Сякаш сме едно цяло, а не две същества. И ме е страх, че няма да я видя преди за затворя очите си завинаги за този живот, а чак след това. Но пък… винаги може да е по-близо до идеала. А защо не самият той? Моят кестенявокос и зеленоок идеал.
“Where do we go from here
The words are coming out all weird
Where are you now when I need you”
