Залата на Планинския Крал

Думите на Morwen:

И още едно предизвикателство

Или с други думи, новото начално изречение за кратък разказ е “Чух шум на криле.”. А тук можете да видите и предишните разкази, както и условията. Срокът за изпращане е 9.9.
1980 символа.

Е и над планините. Прекарах два незабравими дни в компанията на Modus Vivendi. Следващата година повече, е освен ако не съм някъде на меден месец :-p

Обещах една песничка на Цвети и Сашо и ето я и нея.

A lusty young lad at his anvil stood beating,
Lathered in sweat and all covered in mucket.
When in came a rough lass, al smiles and good greeting
And asked if he could see to her rusty old bucket.

„I can“ cried the lad, and they went off together,
Along to the lass’s halls they did go.
he stripped off his apron, ’twas hot work in thick leather,
The fire was kindled and he soon had to blow.

Her fellow, she said, was no good for such banging.
His hammer and ahis armes were spent long ago.
The lad said, „Well mine now, we won’t leave you hanging,
As I’m sure you’ll no doubt all very soon know.“

Many times did his mallet, by vigorous heating,
Grow too soft to work on such an old pail,
But when it was cooled he kept on a-beating,
And he worked on it quickly, his strength not to fail.

When the lad was all done, the lass was all tearful:
„Oh,what would I give could my fellow do so.
Good lad with your hammer, I’m ever so fearful
I ask could you use it once more ‘ere you go?“

Ето и още една от същото място:

Well it’s all for me grog, me jolly, jolly grog
It’s all for me beer and tobacco
For I spent all me gold on good maps of old
But me future’s looking no better

Where are me boots, me noggin’, noggin’ boots?
They’re all gone for beer and tobacco
For the heels are worn out and the toes kicked about
And the soles are looking no better.

Where’s me shirt, me noggin’, noggin’ shirt?
Its’all gone for beer and tobacco
For the collar’s so thin and the sleeves are done in
And the pockets are looking no better

Where’s me bed, me naggin’, naggin’ bed?
Its all gone for beer and tobacco
No pillows for a start and now the sheet’s torn apart
And the springs are looking no better

Where’s me wench, me noggin, noggin’ wench
She’s all gone for beer and tobacco
She’s healthy no doubt, and her bossom’s got clout
But her face is looking no better

Gav Thorpe „Grudge bearer“

Мдааа и после някой да седне да ми обяснява че Warhammer бил игра за деца

Дъждът идва, за да ни напомни колко красива е дъгата. – Ар’Галдеан

С това ме посрещна блогът ми тази сутрин. Написах го съвсем наскоро , когато ми се случи нещо много интересно. Излязох набегом от вкъщи и изклюих телефона си, защото знаех, че ако не го направя ще се разкреща на някой, на когото много държа и ще кажа неща, които не мисля наистина. За първи път от много време валеше. Валеше над мен…. Вдигнах глава и нещото, което буквално се наби в очите ми бяха две дъги. На известно разстояние една от друга, но достатъчно близо да приличат на две последователни арки. Докато ги гледах усетих как гневът ми ме напуска, сакаш дъждът стичащ се по косата ми го отнасяше със себе си към земята. Бях забравил колко красиви са дъгите.

Реших, че вместо да продължа да пиша следващата част на Гласът на Планината, ще напиша нещо, което от скоро се върти в главата ми. Поредната картина, която ще намери някой ден своето място наред с щастливите планински бури, звездните нощи сред пустините, утрините прекарани на сянка под вековни дървета и мрачните подземия на покоя на мисълта.

„Лятната буря вилнееше над Вечновръх и грохотът на гръмотевиците усилен много кратно от стените на града и Цитаделата на владетелите заглушаваше всеки шум. Дъждът беше толкова силен, че нито един патрул не виждаше смисъл да излиза и без това нищо не се виждаше. Вътърът виеше между зидовете и се опитваше да вдигне всичко, до което се докоснеше, а мокрите му камшици безмилостно удряха всеки, решил да излезе навън, докато той не намереше заслон.
В такова време Ар’Галдеан се връщаше у дома. Останките от гвардията му го следваха, навели глави под напора на бурята. От време на време хвърляха поглед към водача си, който яздеше до краля. Но той не отместваше поглед от господаря си, сякаш го беше страх, че ако го изпусне ще се случи нещо лошо. Бяха минали през целия град така, но никой не ги беше видял. Може би беше по-добре помисли си Ар’Галдеан. Сринатите стени на Стариград не бяха нещо, което трябваше да се празнува. „Войната иска война“ – спомни си той мислите си, докато гледаше опустошената Златна равнина. Спомни си гнева си пред безсмислените разрушения, пред избитите му поданици. Беше оставил Мороик и Ниал’Окин да възстановяват, а самият той с войските които тримата бяха взели беше нахлул в Стариградското княжество. Бързият поход към столицата беше оставил врага изненадан. Беше оставил част от войските да строят обсадни машини, а с набързо направените стълби и вечновръхските войскари беше щурмувал града на следващия ден. Войниците бяха имали време да отдъхнат, но той се беше трудил с дърводелците цяла нощ. На зазоряване хвана единия край на първата стълба и с гвардията си пое към стените. По пладне беше стъпил на гърлото на княза насред тронната му зала и се чудеше дали да довърши замаха със секирата си. Една седмица му отне сриването на стените на града. Нито една къща, освен онези, които бяха до тях не беше докосната. Воеводите край него го гледаха и недоумяваха. Той без да продума изкара всичките дни и нощи, като се преместваше така, че да вижда тези части от стените, които биваха разрушавани. След като работата беше свършена той накара да доведат княза сред руините на една от портите и там му върна меча.
- Сега ще се научиш, че преди да вадиш меча си, трябва да се грижиш за хората си. Защото те ще трябва да умрат за теб. И трябва да са готови за това. – каза Ар’Галдеан преди да си тръгне и добави през рамо – А откъм морето идват нашественици. По-добре изгради стените си. Ще ти трябват.
Това бяха последните думи, които водачът на гвардията му го беше чул да казва. Целият обратен път до границата и после до Вечновръх, той не беше продумал. Прислужниците му бяха отпращани отново и отново, докато не осъзнаха, че той няма нужда от тях.
Дори и сега, докато вървеше по коридорите на Цитаделата към покоите си, те тичаха след него и попиваха водата, която се стичаше от бронята и плаща му.
След като влезе в покоите си, той затръшна вратата зад гърба си и смъкна плаща от раменете си. После с пъшкане започна да сваля доспехите си. След това отиде до скрина до леглото си и извади от вътре едно малко сандъче. Отвори го извади няколко парчета ленен плат, гърненце с мехлем и торбичка с листа.
Седна на леглото и свали ризата си. Раната не изглеждаше добре. Още вечерта след битката при Стариград трябваше да я превърже. Но…
- Наранената гордост боли много повече, нали?- Сянката изплува от един от ъглите в стаята. След което се приближи към него и погледна раната. – Много добре са те подредили.
Отлетя до купчината желязо, която представляваха доспехите му и вдигна ризницата.
- Ако не беше толкова добър ковач, сега щеше да си мъртъв, знаеш ли.
- Ако не бях толкова търпелив сега нямаше да има нужда да се превръзвам. – усмихна и се той.
- Търпелив… мда понякога това може да се окаже лоша черта. Лошото е, че за търпението ти други платиха с живота си.
- Няма нужда да ми го казваш, знаеш ли. Аз съм си достатъчен. – отвърна кралят докаро почиствапе раната си.
- Дай на мен. – каза Сянката и седна до него. Раната тръгваше от лявото му рамо и стигаше до средата на гърдите. – Секира? Наистина не мога да повярвам, че си оставил на някой да те посече така със секира. Не не казвай нищо. Сега ще трябва да проявиш още малко тръпение докато те закърпя. Тя отиде до скрина извади игла и след като я подържа над огъня, докато стане червена , вдяна конец на нея и се върна при краля.
- Лягай сега и не мърдай много.
Мускулите на самодивия се стегнаха, когато иглата се заби в плътта му, но той нищо не каза.
- И какво? Срина стените на Стариград и изби половината армия на княжеството и почти половината от тези, които тръгнаха с теб оттук. За какво?
- Никой не може да напада земите ми.
- А защо трябваше да го правиш сега? Можеше да изчакаш кралицата да дойде.
- Можех, но…
- Но гледката на Златната равнина не ти даваше мира, нали? Разбирам те и все пак да се хвърляш сам срещу гвардията на княза, не е най-умното нещо, което си правил.
- Аз… трябваше.
- Трябваше да му покажеш, на него или на себе си?
Кралят не отговори.
- Така. След няколко седмици ще си имаш красив белег. Знаеш ли, на моменти ти завиждам, че можеш да имаш. По мен никога нищо не остава. – разсмя се тя. – Ако и се оставиш да си починеш, когато Кралицата се появи ще си като нов. Има кой да се грижи за Планината и кралството, дори когато спиш, нали знаеш? И който винаги е щастлив да прекъсне съня ти с лоша новина.
- Знам. – усмихна се Кралят и докосна раната си. – Благодаря.
- За нищо. Гледай да не ти става навик. Не е моя работа.
Сянката бавно се разтопи във въздуха, а Кралят зарея поглед към тавана и заспа, мислейки си за дъжда, отмиващ саждите и пепелта от опустошената Златна равнина. „

За първи път от доста време насам ми се случва да сключвам облог, за който не съм убеден какъв ще е изхода. Може би защото единственият от участниците, който би имал възможност да промени загубата си няма да иска да го направи.

Но както и да е Облогът:

До 18.08.2007 или ще съм приключил с волния си живот на ерген или ще съм насрочил дата за края му.
На това Елена (moonlight) залага 2:1.
Аз лично не вярвам, че толкова лесно ще се дам.

P.S. Няма никакъв смисъл да разпивате за залога.

moonlight (07:32:13 PM): ама имай предвид че като пишеш „няма лесно да се дам“, направо обявяваш ловния сезон за открит и един батальон мадами ще заредят арсенала и ще тръгнат на лов за Асен ))
moonlight (07:32:26 PM): пардон, Волкос
moonlight (07:32:49 PM): ни пълнолуние, ни бързи лапи ще те спасят

И не не смятам, че като го слагам тук облогът е нечестен.

От десет дена Аргхар и Саа’нен вървяха през полята на изток от Мечата планина. Върховете постепенно се отдалечаваха от тях. Пътищата ставаха все по-хубави. Срещаха пътници, търговци и цели кервани. Всички говореха за едно – назряващата война. Често по пътя в галоп преминаваха вестоносци. Кралство Берган се приготвяше да защитава земите си. Макар да лежеше на югозапад от Нелдаракх и по всяка вероятност на югоизток от мястото на сблъскъка и тук, както и в Ал’Нар се поправяха крепостите, набираха се нови войскари и събираха животни за обози и езда.
Докато чакаха да се уталожи праха след един забързан конник Аргхар попита:
- Смяташ ли, че берганците могат да устоят на някоя от армиите?
- Като знам, че с всичките непристъпни крепости и опитни войски Ар’Галдеан се притеснява за границата си….Не. Не мисля, че берганците могат да удържат която и да е. Затова предполагам, че основно са решили да отклонят колкото могат по-надалеч сблъсъка, за да намалят количеството мародери нахлули в земите им. – отвърна Саа’нен.
- Че доколкото чух са издигнали много нови крепости последните години, след като….
- След като Ар’Галдеан и Ниал’Окин сринаха стените на столицата им ли? Видях новите… много по-високи и дебели от предишните.
- Колкото и здрави да са, надявам се са си научили урока и скоро няма да се опитват да стигнат Вечновръх отново.
- Генералите от онова поколение са отдавна мъртви, а доколкото знам Ирад’ар I, който сега седи на трона има желание да разшири владенията си. На север са земите около Нелдаракх и пътят на верските походи. На изток е морето, а на запад са Мечата планина и кралство Берсах. Бердинците, които имат на своя страна Децата на Създателя със сигурност хранят мечти да издигнат своя империя.
Аргхар въздъхна.
- Което оставя Златната равнина като единствена посока на разширение. Но тя е във владение на Ал’Нар.
- Отново война. – Саа’нен се измъкна изпод сянката на дървото, където бяха чакали и пое по пътя.
- Знаеш ли какво ми хрумна току-що. Че като нищо всичко това да е доста по-сериoзно планирано. – каза Аргхар като го настигна.
- А не е обикновен верски сблъсък?
- Ами след него мародерите ще плъзнат на юг и армията на Планината ще воюва на север с мародерите и на юг ще трябва да се пази от амбициите на Огдам II. И тогава ударът от изток ще е съкрушителен. И Ар’Галдеан няма да има с какво да се защити.
- Признавам хитро измислено, ако е истина – замислено се почеса таласъмът. – И като гледам в нашите ръце е да провалим този развой на събитията.
- Това е волята на Кралят на Планината. Мое задължение е да я изпълня или да загина опитвайки се да го направя.
- Щастливец. – усмихна се Саа’нен. – Аз ще гледам да ти помогна в първото и да не позволя на второто да се случи.
- Определено няма да е лесна задача. – Аргхар щеше да продължи, когато едно огромна сянка скри слънцето. След нея втора и трета.
- Змейове. Цяла дузина. Някой много трябва да ги е ядосал, за да се съберат толкова.
Аргхар, заслонил очите си с ръка, гледаше огромните създания.
- Не. Не са ядосани – усмихна се той. – Този най-отпред е Бурегонецът. Ар’Галдеан ни изпраща подкрепления.
- Цяла дузина?!?!?! Той ни изпраща като подкрепление сила способна да срине цяло кралство. Защо изобщо ни изпрати насам?
- Защото аз съм Гласът на Планината. И само аз мога да говоря от негово име. А сега нека отидем да приветстваме новите си спътници.
С тези думи кикимората се запъти към мястото, където бяха кацнали змейовете.