Залата на Планинския Крал

На следващия ден двамата пътници излязоха на пътя водещ на североизток извън Мечата планина – към Нелдаракх. Цял ден не срещнаха жива душа. И двамата бяха в прекрасно настроение и си разказваха истории от скитанията си, пееха попътни песни и се радваха на хубавото време
Спряха за обед под голям дъб, край който весело бълбукаше малко поточе. И докато се наслаждаваха на храната и дебелата сянка, Аргхар каза:
- Ако продължаваме със същата крачка, довечера ще спим в нещо като легла.
- Нещо като?- погледна го озадачен Саа’нен. – а и къде ще намериш легла тук?
- Мда нещо като – ухили се кикимората – „Счупеното колело“ не е най-доброто място, където може да се отседне.
- Съвсем скоро един кожосменяч ми го похвали.
- Сигурно имаш предвид Дион. Да той го обожава, а и въпреки това, което ти казах за леглата, ханът предлага хубаво вино и добра медовина. Държи го семейство кикимори, а стопанката – една чевръста симпатична девойка на име Хкамна е един от най-добрите готвачи, които съм виждал. Нейните ястия са една от причините често да идвам насам.
- Звучи като наистина привлекателно място.
- Ами ще сме там преди залез слънце и сам ще се убедиш.
Таласъмът само сви рамене.
Довършиха храната мълчаливо, след което взеха багажа си и отново потеглиха. Не бяха изминали и сто крачки, когато Аргхар запя:
„Кажи ми Скитнико, къде отиваш? Накъде те води твоят път?
Дали натам, където мечът и сърцето те зоват?
Къде ли пак ще се усмихваш, развъртял в ръката меч,
с песен в битка ще се хвърляш, в най-кръвопролитна сеч?“
- Не бях чувал тази, – промърмори Скитника. – или не е писана за мен или творецът се е объркал.
- Защо? – кикимората го погледна учудено.
- Ами.. огледай ме. Да виждаш нещо, което да напомня за меч по мен?
Аргхар избухна в смях.
- Е, те….. певците имат навика да пеят за същества, които никога не са виждали. Дори и ти не си срещнал всички.
- Добре де, добре. Дай обаче да сменим песента, за да мога и аз да се включа. Казах ти, че тази не я знам.
- Както кажеш.
И така пътуването им продължи.
Пътят надолу по склоновете беше лек и краката им измерваха бързо направените крачки. И почти не усещаха никаква умора, когато след като заобиколиха един хълм пред тях се изправиха стените на хан „Счупеното колело“.
Саа’нен спря, стъписан от гледката разкриваща се пред очите му. Пътят продължаваше напред и се виеше между баирите. вляво от него имаше вековна гора стигаща до подножието на планините, а вдясно се издигаше стръмен тревист склон. В неговото подножие, до пътя бе издигнат хана. На Скитника му беше много трудно да си представи, че беше това, но парчето колело висящо на вериги над вратата го потвърждаваше. Външната стена беше от дебели габрови трупи, дълги по шест – седем крачки. Доколкото се виждаше тя беше с четириъгълна фрма, а на още близо 4 крачки над всеки ъгъл се издигаше платформа, на която стоеше страж. „Дотук добре,“ помисли си Саа’нен, „разбойници вече срещнах по пътя си насам, нормално е един хан толкова далеч от всякакви градове да има стени. Но това вътре…?“
Вътрешната стена беше от камък и беше висока колкото платформите на външната. На върха на всяка от нейните кули също имаше стражи.
- Вътре, – предположи на глас таласъмът. – Вътре е самия хан, нали?
- Да. – жизнерадостно отвърна кикимората. – Между двете стени са спалните на стражата, конюшнята, ковачницата и още някакви сгради, които никога не са ми трябвали.
- Ама това не е хан, а крепост. Дори не бих казал малка крепост. Колко войници има вътре?
- Честно да ти кажа, никога не съм питал. Но не са малко. А и освен постоянните, винаги с търговците идва и тяхната охрана.
- Наемници? Или служат на някого.
-Това ще видиш сам като влезем.
Таласъмът хвърли убийствен поглед на кикимората, който го изгледа ухилен от ухо до ухо.
- Да вървим тогава.
Двамата продължиха по пътя и приближиха стените на хана. Тогава Аргхар вдигна глава нагоре към стражите и извика:
- Добър ден.
Стражът на най-близката кула му махна с ръка и извика в отговор:
- Добър да е. Добре дошъл отново при нас. Отдавна не си идвал.
- Така е. Но по-важни дела ме държаха далеч от тук.
- Че какво е по-важно от кана вино със стари приятели край горящ огън?
- И на това ще му дойде времето. Довечера, като слезеш от гнездото си.
- Така да бъде. Влизайте. – махна с ръка стража и отново се загледа към пътя зад тях.
Двамата търгнаха покрай стената и минаха под счупеното колело, но още не бяха влезли в двора, когато Аргхар извика и хващайкии се за главата се свлече на земята.

Е, не. Направо не мога да повярвам на очите си. Генерална дирекция за борба с обикновения потребител като гледам е решила да сменя името на Генерална дирекция за борба с обикновения просветен.
Съвсем скоро Пенчев в този пост ми напомни за един прекрасен филм. Знам, че някои ще кажат че идеята е взета от другаде. Но днес това няма значение.
От НСБОП поискаха от Виктор, да свали от bezmonitor.com всички книги.
Направо се вбесих. И спрях да мисля, а тогава в мен се обажда една малко по-различна муза от тази, която ми помогна да напиша това. И другата муза ми подари това.

Горенето на книги и промиването на мозъци трябваше да остане в миналото. Е или поне горенето на книги.
Естествено, технологиите се развиват. И борбата с просветените също. Някога са ги горели на клади (и книгите и просветените) днес едните ги минават с валяци ( знам, че картината, която изниква в мислите ми е за пиратски дискове, но няма значение) а другите ги мачкат със силата на „свободната“ система, за която онези, горените на клади, са се борили.
„Might makes right“ – a traditional saying from the Ogre kingdoms. Вярно, че Games-workshop са имали предвид нещо по-различно като идея, но това просто ми се набива в очите.
В съвременното общество не става въпрос за прословуатат физическа сила на огретата, а за политическата и финансова сила. И от там идва безпомощността на обикновените мислещи хора. Немислещите не ги интересува и не се чувстват безсилни. Докато можеш да се справиш някак с по-силни физически от теб ( „Бог направи хората различни, а Самуел Колт ги изравни“ не си спомням автора), с тези, които имат власт и пари, нямаш много варианти. Единственият всъщност е „Strength in numbers“, да се събудят всички спящи мислещи и за пореден път да се направи опит да се заинтересуват немислещите.
И за известно време като че ли нещата бяха започнали да се получават. Дори звучаха като спечелени. Но не би. Хидрата има много глави, ще се наложи накрая и ние да прибегнем до огъня, като Херакъл.
За да защитим правото си да мислим свободно.

Наистина не знам какво да кажа за изминалата вечер, затова по свой стар навик ще сложа няколко цитата:

„Words are very unnecessary
They can only do harm“

Признавам, рядко ми се случва да остана без думи….но чувствам, че каквото и да кажа ще омаловажа това, което за мен направиха на концерта си снощи Depeche Mode.

„Now Im not looking for absolution
Forgiveness for the things I do
But before you come to any conclusions
Try walking in my shoes
Try walking in my shoes“

„Be carefull what you wish for, you just might get it,
be careful what you wish for, you might regret it.“

Пенчев, надявам се един ден да не съжаляваш.
Вече видя какво мислят някои хора по въпроса.

P.S. Надявам се да не ми се сърдите, че все още се бавя с десетата част.
P.P.S Respect your ancestors. Never trust an elf. And always hold a grudge.

Три дни след като напуснаха домът на В’хаа, Аргхар и Саа’нен се натъкнаха на група разбойници. Може би всичко дойде от това, че вместо да следват пътя, те поеха напряко през доловете, a може би просто не се движеха предпазливо.
Пресичаха едно дере, когато пред тях изскочиха три самодиви, въоръжени с двуръчни секири. Шумът на листата покрили земята оповести излизането на още три зад тях, този път носещи лъкове.
- Оствавете всичко, което носите, на земята и ще ви пуснем по живо, по здраво. – изръмжа средния от предните трима.
- Знаеш ли, тази секира ми се струва доста добра изработка. – отговори Аргхар.
Самодивата се стъписа за момент, но после се окопити:
- Не чу ли какво ти казах?
- Саа’нен ще ми я подариш ли за рождения ден? – продължи кикимората.
Таласъмът се изхили в отговор:
- Кога е той?
- Днес.
Водачът на разбойниците се ядоса:
- Вие да не сте луди?
- Най-вероятно са, Гимнар. Не приличат на търговци, а тук други не минават. – отвърна един от стрелците.
- Половината от нас са луди. – ухили се Аргхар.
- Луди или не, оставяйте веднага всичко, за да не вземем и живота ви.
Саа’нен сякаш въобще не забелязваше самодивите.
- Ама сериозно ли днес ти е рождения ден?
- Да. – кимна Аргхар.
- И наистина искаш тази секира? Че тя е голяма колкото теб!
- Аз съм по-силен отколкото изглеждам.
С рев разбойниците се нахвърлиха върху тях. Саа’нен се изстреля напред, запращайки копието в гърлото на водача, който с хъхрене се струполи на земята и спъна друг от нападателите. Аргхар се преметна във въздуха и кинжалът му полетя към едниния от стрелците, но той успя в последния момент да се дръпне и острието мина покрай него.
- Да го вземат мътните. – изръмжа кикимората и с още един скок се метна на врата на самодивата, прекършвайки го с тежестта си. След което, без да спира да подскача, се насочи към другите двама стрелци.
Междувременно Саа’нен също почти не стъпваше на земята отбягвайки едно след друго замахванията на секироносците. Дори и само един от тях да го удареше това щеше да е краят, поне за известно време. Таласъмът постоянно търсеше пролука в дъгите, която нямаше да застраши живота му и най-сетне успя да намери. Дългият му нож потъна в гърдите на самодивата, но Саа’нен не чакаше, а веднага отскочи. И съвем на време, защото с тъп звук другата секира се заби в тялото на мъртвеца. Докато разбойникът се мъчеше да я измъкне, Саа’нен се озова зад гърба му и с едно движение му преряза гърлото. Таласъмът се обърна, за да помогне на кикимората, но видя, че няма нужда.
Аргхар беше на единия от склоновете преследващ последния разбойник. Няколко мига по-късно се отказа, защото късите му крака не мюжеха да се мерят с дългите крачки на бягащата самодива.
Таласъмът отиде при тялото на главатаря измъкна копието си и вдигна секирата му от земята. Наистина беше много добра изработка. На някой от Ал’Нарските майстори най-вероятно. От Буредом, ако се съдеше по гравюрите на острието.
- Не се шегуваше за рождения ден, нали? – попита той таласъма след като двамата се срещнаха при багажа си.
- Не. Наистина е днес.
- Тогава да ти е честит и много здраве и щастие.
- Благодаря. – каза кикимората и бръкна в една от чантите си.
Измъкна от там малък кожен мях и подавайки го на таласъма каза:
- Това го пазех за довечера, но и от сега може да почнем. Имам още два такива тук, – потупа друга от чантите си той.
Саа’нен отпи и ухилен до ушите, примлясна доволно.
- Зелениградско, мммм, предполагам е от кралските запаси. Такова не съм опитвал от много време.
- Ар’Галдеан бе тъй добър да се раздели с малко от него.
- За твое здраве, – усмихна се отново таласъмът и надигна меха.

(Това не е точно частта, която трябваше да следва, но пък реших да направя един малък подарък на всички мои читатели по случай Рождения ми ден. Благодаря ви, че въпреки всичките ми опити да ви спра, продължавате да четете.)

В Залата на картите отново се възцари тишина и спокойствие. След като и последният от военачалниците си тръгна, Ар’Галдеан се стовари тежко на стола до прозореца и погледът му се зарея над върховете. Мразеше да не знае какво да очаква. От всички страни се събираха големи армии и със сигурност поне една от тях щеше да поеме към Ал’Нар. Ежедневно получаваше вести от малките княжества, които се крепяха в сянката на владението му. Поне така щеше да разбере достчатъчно скоро откъде ще дойде нападението. Кралят на Планината искрено се надяваше да е само едно. Не, защото ако бяха повече нямаше да се справи, а защото така щеше да му се наложи да разпръсне силите си и опустошенията и жертвите щяха да са много по-големи. А и там на север двете армии фанатици се подготвяха за сблъсък.
Останалите от Седемте се бяха пръснали из Ал’Нар, за да подготвят страната за тежкото лято. Крепостите се ремонтираха, реколтата се прибираше и хранителните запаси се складираха в големите хамбари на укрепленията. Стражите на крепостите всеки ден се упражняваха. Почти цялата Стена беше разпратена да наблюдава обученията и да даде съвети. Благородниците от двора също бяха по владенията си и цялата Цидатела на Владетелите сякаш бе опустяла. Преди няколко дни кралицата също бе заминала да надзирава избора на нови коне за отрядите, които бяха под личното й командване.
Ар’Гладеан се разкъсваше от желанието да се измъкне от Цитаделата, от града. Мразеше да чака. Чувстваше се като в клетка.
- Ще взема да се спусна надолу в пещерите. – промърмори той. – Никой няма да умре без мен за няколко дни.
- Само така си мислиш. – се чу откъм сянката в един от ъглите на стаята. Постепенно тя придоби почти черен цвят и придоби самодивоподобна форма.
- Чудех се къде се загуби. – попита той. – Отдавна не се бяхме виждали.
- И аз имам владение, за което трябва да се грижа. – отвръна му Сянката на Планината. – и аз имам поданици. И към моите владения се стичат бежанци. Това, че не могат да говорят като тези, с които ти се занимаваш, не ги прави по-малко важни.
- Чух за огромното свличане край Зли хребет. Много ли загинаха там.
- Винаги съм се чудела как успяваш да запомниш имената, с които наричате почти всяка част от мен.
- Не беше лесно, но пък имах време.
Сянката се разсмя.
- Успях да спася колкото можах, а и жителите на едно от съседните села ми помогнаха. Имаше пострадали животни, за които вещите там се погрижиха.
Ар’Галдеан кимна.
- А колкото до спускането ти в пещерите. Мисля, че не му е времето сега.
- Така е. Просто се чувствам като в клетка.
- Разбирам те, но трябва да чакаш. А и сега имаш една друга задача.
- Каква?
- След малко ще разбереш. И прости ми, че попитах вестоносеца преди да е донесъл до теб вестта.
С тези думи Сянката се стопи във въздуха.
Миг по-късно вратата на залата се отвори и вътре влезе един от оръженосците на краля. Беше Барс – първородният син на най-старият от Галдеаните, е, след самия Истениел разбира се.
- Ваше величество, пристигна гарван с вести от Мечата планина.
- Дай да видя.
Оръженосецът подаде металната тръбичка. Кралят на планината измъкна пергамента отвътре и зачете:
„Ваше Величество,
Както обещах помогнахме на пратеника Ви да намери Аргхар. Двамата поеха на път. Казвам двамата, защото Саа’нен реши да не чака тук, докато се опитвам да изпълня неговата мечта и молбата на Господарката на дъжда. Наистина смятам, че ще мога да го направя. Но за целта имам нужда от помощта Ви. Имам нужда от кинжал, недокосван от каквато и да е мисъл. Тъй като сте единственият майстор способен на такова нещо, се обръщам с молба да направите това оръжие и да ми го изпратите.
Ваша покорна поданичка. В’хаа Дъщеря на Огъня и Майстор от третия кръг.
-Да, бе. Покорна. Когато видя покорен вещ ще се откажа от владението си. – промърмори Ар’Галдеан.
Зад него се чу опита на Барс да задържи смеха си.
- Аз слизам в ковачницата си. Не искам никой да ме безпокои. По никакъв повод. Ти се приготви за път , довечера ще поемеш към Мечата планина. Върви.
Оръженосецът се поклони и излезе.
- Това ли имаше предвид, че не е сега времето. – попита Ар’галдеан и тръгна към покоите си, за да смени дрехите си.
Доста под най-долните обитавани нива на пещерите под Цитаделата на владетелите, зад врати от кован метал, целите изписани със заклинания Кралят на Планината пазеше личната си ковачница. Там, сред облаците искри, под ударите на чука му се разждаха изделия, за които някои владетели на драго сърце биха се разделили със земите си. Оръжия, инструменти, брони – всички те носеха белега на неговата изработка и криеха в себе си сили вбити в метала при изковаването им.
Когато застана пред огнището си този път, той трябваше да направи нещо необичайно за него. Трябваше да изработи предмет без капка творческа мисъл. Трябваше да го направи по инстинкт. Отправи мълчалива молба към огъня и слитъка желязо и се захвана за работа.
Пърият кинжал кънтеше с болката от целта на изработката си и свърши в огъня. Вторият жадуваше за кръвта на враговете и се пречупи след като бе запратен в една от стените. Третият изгаряше с огъня на гнева, породен от неуспеха и Ар’Галдеан го строши с един удар на чука си. Четвъртият пое към дъното на подземното езеро, на чийто бряг беше ковачницата, защото обещавапе на държащия го власт на мислите му и пълно спокойствие.
Ар’Галдеан не знаеше колоко време е минало, когато най-сетне хвана изстиналия пети кинжал. Не усети нищо. Парчето метал просто лежеше в ръцете му.
- Крайно време беше. – Истениел сръчно довърши дървените чирени на ръкохватката и я омота с кожен ремък. Накрая зави кинжала в парче вълнен плат. Завърза пакета и заля възела с восък, и сложи печата си върху него.
Метна кожената си престилка върху наковалнята и отвори вратата. На крачка зад нея, свит върху наметалото си, спеше Барс.
- Ставай, младежо. Време е. – самодивата разтърси сродника си. – Всъщност от колко време ме чакаш?
- Ден и половина, Ваше Величество.
- Ден и половина? Съжалявам, че се забавих толкова. Ето това трябва да предадеш на вещицата В’хаа. В Мечата планина. Когато стигнеш до кръстопът с каменен и дървен пътепоказател се огледай за черна врана. Името му е Дион. Кажи му, че искаш да намериш В’хаа. Той ще те упъти.
Младежът взе пакета, пъхна го в дисагите си и хукна нагоре по стълбите към конюшните. Самият Истениел се запъти по коридорите към западния склон на Юмрука, където гнездяха неговите гарвани.