май 24 2006
Гласът на планината (част 3)
Саа’нен не бе направил и двадесет крачки, когато нещо в сянката му привлече погледа му и той се спря. Тя въобще не беше неговата сянка. Беше сянката на съвсем различно същество. Таласъмът не можеше да определи на какво точно, но виждаше, че сянката сочеше към пътеката отиваща наляво. Пътеката към богатството.
-Не. Натам нямам работа. – отвърна на знака той.
Сянката повтори движението. В мислите на Саа’нен изплува един разказ на Ар’Галдеан. За това, как Ал’Нар – Планината имала свой собствен начин да се обръща към някои от населяващите я – използваше сянката им. Но онази планина беше по своему жива, все пак таласъмът се зачуди дали и Мечата планина не е като нея. Все пак Ал’нар беше новият дом на Галдеан, а това беше старият.
-Е, какво пък. Да видим какво има по онзи път, а после, ако не е това, което търся, ще се върна насам.
Сянката кимна и отново прие нормалната си форма. Той размаха няколко пъти ръка, за да се убеди в това и пое наобратно.
Вървя цял ден, като само на обяд спря, за да похапне. Няколко поточета, които пресичаха пътеката утоляваха жаждата му и той с леко сърце продължаваше напред. Гъстите корони на дърветата почти скриваха небето от погледа му.
Малко след залез слънце пътеката стигна до каменна ограда, след която прерастваше в останките на каменен път. Очевидно оградата беше на някое от именията на Галдеан. Но кой или какво го обитаваше в момента, таласъмът не знаеше. Затова намали темпото и се оглеждаше постоянно.
Пътят го изведе пред руините на някога голяма къща. Покривът й беше рухнал, както и част от стените. Таласъмът се приближи до мястото, където някога беше била вратата, но гласове долетели отвътре го накараха да замръзне на място.
- Кажи, дядка ще се разберем ли с теб или не?
Таласъмът се запромъква към купчина камъни, представлявала някога стена. Гласът на стареца му се стори смътно познат, когато отговори:
- Не мога да искам пари от хората, за това, че са чули историите ми.
- Не ти ще ги искаш, а ние. И всеки ще плаща ако иска да слуша. – избоботи трети глас, който сякаш бе на хала.
- Тогава няма да разказвам.
Таласъмът стигна върха на купчината и внимателно надникна над него. Видя вътрешността на просторна стая, в единия ъгъл на която беше направен временен заслон от клони срещу дъжда. Пред него на тояга се беше опрял стрец. След като се вгледа внимателно в лицето му и видя млечнобелите му очи таласъмът се сети защо гласът му беше познат. Това беше Огел, един от най-добрите разказвачи на приказки, които Саа’нен беше слушал. Пред стареца бяха застанали една хала и два таласъма. В момента, в който Скитника подаде главата си над камътните, халата сграбчи разказвача и изръмжа.
- Няма ли. Няма ли. – и с едно леко движение запрати стареца върху заслона, който се срути под тежестта му.
Треперещ старецът се изправи.
- Няма. Моите истории всеки може да ги чуе, независимо дали има пари или не. И ако сърцето му поиска – да ми помогне. Хората ми дават кой храна, кой някоя друга монета. Но защото те искат, а не защото някой ги кара.
-Глупак, сега ще ти изтръгна езика и повече нищо няма да кажеш – извика халата и посегна да удари стареца.
В този момент обаче ръката на Саа’нен се изстреля като нападаща пеплянка и копието излетяло от нея се заби в гърба на халата. Със стон той се срути на земята. Таласъмите се огледаха уплашено, а Скитника се възползва от това и с три скока се стовари върху единия. Зловещо изпукване се чу откъм тялото, но Саа’нен нямаше време да мисли и веднага насочи вниманието си към третия разбойник, който се беше окопитил и измъкнал два дълги ножа.
- Дребосък, за кой се мислиш. – изръмжа той, виждайки че е с една глава по-висок от нападателя си.
- За пътник- беше насмешливият отговор.
- Да – озъби се разбойникът. – пътник към оня….
Думите му бяха прекъснати от тоягата на Огел, която се стовари върху главата му.
- Аз съм сляп, но не и глух. – усмихна се старецът. – Благодаря ти, пътниче.
- За нищо, разказвачо. Добре ли си?
- Малко поразтърсиха старите ми кокали, но съм добре.
Саа’нен видя, че копието бе сложило край на живота на халата и се зае да връзва двата таласъма. Ръката на единия висеше под странен ъгъл, беше се счупила при скока на Скитника върху му.
- Кажи ми все пак името си, пътнико, за да знам кого да споменавам в разказите си.
- Саа’нен.
- Ти не си онзи Саа’нен нали? Когото наричат Скитника.
- Не, само нося същото име. – таласъмът се намръщи. Добре, че старецът не виждаше. Мразеше да го разпитват.
- Е, дано твоята съдба е по-добра от тази на съименника ти. – отвърна Огел.
- А ти, дядо, какво правиш тук.
- Дойдох за богатството си, пътниче.
- Богатство?!? Какво богатство? Мислех, че парите не те интересуват. – в гласа на Скитника се прокраднаха нотки на разочарование.
- Недей така, обиждаш ме. – тъжно каза старецът. – Не ме интересуват. Моето богатство са историите, които разказвам.
- Но какви истории можеш да намериш тук дълбоко в Мечата планина, където идват само луди?
- От тук съм научил по-голямата част от историите си. Много отдавна, когато все още имах надежда, че зрението ми ще се оправи, с брат ми тръгнахме към дома на една вещица в тази планина, за която бяхме чули, че лекува. Но замръкнахме посред нищото и се сгушихме един в друг, за да пренощуваме. Един ст’гал се нахвърли върху нас и щеше да ни разкъса, ако не беше една кикимора. Той прогони звяра и ни спаси. Докато говорехме с него си пролича, че не е съвсем с разсъдъка си. Изведнъж по средата на думата си спря и започна да разказва истории. Една след друга…с брат ми бяхме като омагьосани. Слънцето беше изгряло, когато той завърши последната история и каза, че минавал често от тук и би му било приятно да се виждаме. Та оттогава всяка година прекарвам известно време тук, за да се срещна с него и да чуя историите му, които после да разказвам. Постепенно започнах да сътворявам свои и те зазвучаха почти като неговите, но в неговите има нещо …истинско. Когато говори дори за неща от дни отминали много преди да бъде роден прадядото на дядо ми, звучи все едно е бил там и ги е видял с очите си. Никъде другаде не съм го срещал. Само тук.
- Името му какво е?
- Не знам, така и не пожела да го каже. Но със сигурност щях да чуя за разказвач като него, ако се беше появил. Затова си мисля, че не напуска тази планина. И затова аз идвам тук.
По лицето на таласъма пребяга усмивка.
- И добре правиш. Сигурно той е много щастлив от срещите с теб и изтерзаната му душа копнее да те види.
- И да разказва истории. Понякога с дни говори, а аз седя и го слушам, и запомням. – усмихна се Огел.
Разбойниците започнаха да идват на себе си и Скитника се обърна към тях.
- За това, което искахте да направите, в кралство Ал’нар щяха да ви отнемат зрението и да ви оставят да бродите по света. Но аз не съм такъв. Мисля, че си получихте урока. Но знайте, че следващия път няма да ви простя. -каза той докато ги развързваше. – А сега се махайте. И си намерете по-достойно занимание.
Когато се скриха от погледа му между дърветата, Саа’нен хвана трупа на халата за ръцете и го завлече в гората. Разбойникът имаше малко храна и един хубав дълъг нож, който таласъмът взе.
Когато се върна при заслона видя, че старецът го е поправил и е седнал в него.
Чувайки стъпките на таласъма, Огел поклати глава:
- Чудни същества, уж виждат, а са слепи.
- Прав си, старче, те не виждат. Те само гледат. Навън падна нощта. Мога ли да остана да пренощувам при теб, а утре ще поема по пътя си. Имам храна и вино, които с удоволствие бих споделил с теб в замяна на някоя история.
- И аз имам, синко, а историята… винаги е приятно да намериш добър слушател, а и ти дължа благодарност. И така… тъй като слънцето вече е залязло, а луната още не е изгряла е време да започна приказката си….
(Простете ми отклонението от пътя на Саа’нен, което си позволих да направя. Ако историята с Огел и рабойниците ви се е сторила позната и някакси актуална, то е защото не мога да остана безучастен към тази история.
Слепотата на тялото е недъг, който пречи на хората да гледат, но не и да виждат.
Слепотата на душата е проклятие, което най-често пречи на зряшите да виждат.)
Но пък така ми харесва. Продължавам да гоня звездите. За тези, на които не им харесва има предостатъчно гъби за бране. 
