Тъй като луната вече залезе, мога да започна разказа си. Знам, е много от вас очакват от доста време да чуят края на пътуването на Краля на Планината към Еанар. Само че преди да започна тази история, трябва да ви разкажа много други, за да разберете какво всъщност с каква цел Ар’галдеан пое пътя натам, а и за да разберете защо потърси именно хората, с които се срещна там. Знаейки колко много са тези истории…. може би ще отненем около 6 месеца за мога да започна тази, заради която трябва да ги чуете. И така най-добре да започвам…..
Около 8-9 зими преди Аргалдеан да тръгне да изпълнява стари дългове в Еанар живеел един млад самодив. Имото му било Имнор. Мечтата на живота му била да се научи да лекува и затова още от детството си той се бил присламчил към баща си – един от най-добрите лечители в града. Като много от целителите той не бил заможен, тъй като никога не вземал пари ако болният нямал, но пък никой и не искал да пести средства ако бил доволен и здрав. И така Имнор отраснал в спокоен дом. Нека прескочим всичките счупени кости, изкълчени глезени, болни глави и стомаси минали покрай него докато реши че поне малко е научил занаята на баща си дотолкова, че от стражата на Дуумвира на Еанар да го поискат за крепостен лечител. Дълго се колебал младият самодив, тъй като макар това да било издигане нагоре в обществото и било престижна длъжност, да си лечител в Крепостта означавало да се подчиняваш безпрекословно на реда там. Това малко или много било проблем за Имнор, тъй като той обичал свободата си. Накрая родителите му наддедлели и той получил назначението си в крепостта.
Както всички знаем любовта е безподобен крадец и може да влиза през стени и заключени врати. Била изминала половин година откакто стаите над крепостната лечебница се превърнали в дом за Имнор. Младият лечител вече бил привикнал с военния живот, вечерния час и напредвал с бойните си умения, които били задължителни за всеки един от стражата. Макар в началото да протестира с довода, че неговото призвание било да лекува рани не да нанася, той скоро открил, че дългите часове отпускат ума му и той се чувства по-готов да учи нови неща и да бъде по-добър лечител. Основните занимания били най-често настинки и контузии от тренировки,така че имал време да обикаля из полята край Еанар и по пясъчните брегове на морето, за да събира лековити камъни, билки и други материали необходими му за работата.
Точно при една такава разходка срещнал нея. За разлика от неговия род, които били с по-тъмна кожа, тъмнооки и тъкнокоси тя била като слънце – със светла коса и най-сините очи, които Имнор бил виждал. Дали било заради пролетния бриз, който си играел с отражението й в речната вода или заради слънцето, което било сплело корона от лъчите си в косата й, но самодивата останала в ума му, дори и когато се прибрал в крепостта.
През следващите дни той не ходил никъде другаде освен край реката макар да знаел, че нищо от нещата растящи край нея не му трябва. Той почти успял да се убеди, че все пак може и да намери нещо, което бил изпуснал при предишните си обиколки. Но вътре в него едно усещане набирало сила и той знаел, че няма да намери покой докато не я зърне поне още един път. И съдбата му се усмихнала. Една вечер, когато слънцето клоняло към залез, а Имнор вече твърдо бил решил, че и днес няма да има успех една тъмна сянка минала над главата му. Обърнал се и видял, че това е ловен сокол. Птицата с писък кацнала на ръката на самодивата, която търсел. Мисля,че тук трябва да оставя на двете млади сърца малко свобода, тъй като когато двама са толкова близо няма нужда от думи…
Ще продължа историята си от една нощ няколко месеца по-късно. Бил празникът на Жътвата. Имнор, който вече бил сгоден за Дареиа я изпращал до дома й. Застанaли на прага, но вместo да се разделят, както се случвало всеки един път, когато нощта все повече напредвала, а часът на затваяне на крепостните врати все повече наближавал, те продължили да говорят. Когато голямата камбана на катедралата на Създателя отбелязали часа за среднощна молитва, Имнор уплашен трепнал, знаел че е закъснял и това щяло да му създаде проблеми с охраната на крепостта, която вече била затворила вратите. Целунал за последен път любимата си и се обърнал, но тя задържала ръката му.
- Откъде смяташ да минеш?
- По тъмните улички покрай пристанището. От там е най-пряко. Колкото по-скоро стигна крепостта, толкова по-добре.
Усещайки някакво страшно предчувствие в себе си, Дареиа му казала:
– Не минавай от там, мини по Улицата на Пламъка. Вярно, че е по-обиколно, но е светло и по-безопасно.
- Но така ще закъснея още повече.
- Обещай ми. – настояла тя. – Знам, че досега си минавал по тъмните улички, но изведнъж ме достраша. Обещай ми, че днес няма да минеш от там.
Нещо в очите й накарало Имнор да й обещае.
След прощалната целувка той хукнал надолу по улицата, а след него бризът понесъл шепота й:
- Бягай, малко сладко слънчице. Бягай и се пази!
Бързите крака на младия самодив го носели по павираните улици и сянката му прескачала от сграда на сграда, носена от светлината на факлите. Тъкмо завивал на кръстовището на Улицата на Пламъка и Улицата на ковачите, когато иззад една ограда се измъкнали три сенки и му преградили пътя.
Имнор спрял и зачакал. Съдейки по височината едното от съществата било таласъм, второто самодива, а третото било или ниска хала или много висока самодива, но със сигурност имало широки рамене.
- Я какво ни довея нощния вятър. – леко ръмжащия глас на таласъма звучал подигравателно. -
- Давай парите момченце. – вторият нападател измъкнал къса тояга изпод плаща си и я размахал. – да не загрубеят нещата.
- Вижте, – спокойно казал Имнор, макар сърцето му в гърдите да биело лудо. – Нямам никакво намерение да се разделям с парите си, а и не мисля че вие имате някаква нужда от тях. Само ще си навлечете неприятности със стражата.
- Със стражата ще ни плаши. – третото същество избоботило и Имнор се убедил, че е хала. – Нали ако тази стража можеше да ме уплаши сега нямаше да съм тук. Давай парите.
- Щом искате да бъде така, – въздъхнал Имнор, но не направил каквото и да е движение.
- Абе ти с нас ли ще се подиграваш. – самодивият от другата страна се хвърлил, размахвайки тоягата.
Имнор отстъпил в страни и избягнал удара, след което се метнал на гърба на нападателя и с го засилил към стената на близката къща. Някъде край него нещо тежко паднало на земята и се чуло силно стенание. Но самодивият нямал време да мисли. Зад него се чуло рязко свистене, което го накарало да отскочи встрани и това спасило живота му. Вместо да се забие в гърба му, ножът се заплел в кожата на късия му плащ. Обръщайки се Имнор видял, че таласъмът измъквал друг нож. В този момент нещо в него сякаш се скрило. Напрегнатостта на битката изчезнала, отстъпвайки място на странно спокойствие. И в това си спокойствие Имнор видял как успява да хвана ръката с ножа устремен към гърлото му и да я извие. За секунда застинал осъзнавайки, че ако довърши движението таласъмът никога нямало да използва тази си ръка както преди. Но в следващия миг погледнал ножа в нея и я извил до край. Със зловещ пукот трите стави се счупили и писъкът на таласъма огласил нощта. Имнор отскочил назад очаквайки удара на халата, но я видял свлечена на земята, а над нея стоял огромен силует.
- Биеш се с ум, макар да личи, че ти липсва практика. – горският дух се усмихнал и подал ръката си. – Името ми е Кхалдам Тр’ал’нар.
- Имнор Р’ндар. – протегнал ръка самодивият в отговор. – Това е огромен комплимент, казано от Ваша страна. Боя се, че ако не бяхте Вие, щях да съм мъртъв.
Горският дух се огледал и отвърнал с усмивка.:
- Не знам за кои „вие“ говориш. Тук съм сам, освен ако нямаш очи за невидимото. Можеш ли да ме заведеш в крепостта. Трябваше да стигна там преди да затворят вратите, но празника трябва да се отбележи.
- И аз затова закъснях. – чак сега Имнор усетил силната миризма на вино носеща се откъм легендарния воин. – Добре насам сме.
И без да обръщат внимание на стоновете на тримата нападатели воинът и лечителят напуснали кръстовището.Двамата се изкачили без повече неприятни срещи по пътя към крепостта, където сънените стражи обещали да не казват на капитана за закъснението на лечителя. С много благодарности посланикът на кралство Ал’Нар поел клатушкайки се към определените му покои, а Имнор към лечебницата.
След като затръшнал вратата зад себе си, самодивият се свлякъл на земята и се разтреперил.
Не защото осъзнал в каква опасност бил животът му. Не защото осъзнал, че ако не бил обещал на Дареиа да мине по светлото, нямало да му се случи това. А защото осъзнал, че е нанесъл непоправима вреда на някой, а основната цел на живота му до момента била да поправя, а не да нанася вреди.
На следващата сутрин той не се явил на тренировка, а отишъл при командира на стражата с намерение да му разказже всичко. Когато влязъл в стаята видял вътре Кхалдам Тр’ал’нар.
- Как си, лечителю. Какво се намира за глава при теб. – тихият глас на горския дух определено свидетелствал за болката в главата му.
- Ела при мен после.Ще реш…
-Как си позволяваш. – викът на командира стреснал и двамата. – Това е пратеник на самия Крал на Планината, а ти се отнасяш непочтително.
- Аз…. – Имнор погледнал объркано Кхалдам
С рязко движение горският дух се изправил.
- Непочтително е, когато някой го боли глава да крещите близо до него, командире. – гласът бил придобил спокойствието на стоманата. – Оставете на мен да смятам, кое е непочтително за мен и кое не. Мога да ви уверя, че на този свят няма живо същество, което може да се похвали че се е отнесло непочтително с мен.
Таласъмът до прозореца сякаш станал още по-нисък.
- Да….Милорд.
- Мисля, че лечителят ви има много рядка дарба. – продължил горският дух. Имнор започнал да се чувства като допълнение към мебелировката. – Уменията му са известни далеч отвъд тези стени. И ако продължавате да се отнасяте с него по този начин, мисля че съвсем скоро ще установите, че за него има и по-изгодни предложения. А сега смятам че той има молба към вас и ви съветвам да я изпълните. – с тези думи владетелят на Водния Лес се завъртял на пети и излязъл от стаята, като оставил двамата си слисани събеседници да се разберат.
Какво точно са си казали, само те знаят, но със сигурност от този ден нататък Имнор никога не отишъл на подготовка и се ползвал с повече привилегии от останалите Крепостта.
Историята за сватбата му и странните събития около нея може би ще чуете някой друг път.
