юни 13 2005
Планински Рай
„В планината хладна секват всички мисли
сърцето чувства разпилени не гнетят
Лениво дращя по скалата стих,
каквото дойде е добре дошло
аз съм лодка по вълните..“
Неизвестен (по-точно забравен от мен) дзен мислител
Мисля, че именно с това бих могъл да характеризирам най-вече изминалите три дни. Колкото и ненавременно да беше пътуването ми, за мен имаше огромна полза. И все пак, за да опиша най-точно настроението си в петък, точно преди да замина бих цитирал The Cranberries:
Suddenly I was feeling depressed
I was utterly and totally stressed
Do you know you made me cry
Do you know you made me die
And the thing that gets to me
Is you’ll never really see
And the thing that freaks me out
Is I’ll always be in doubt
Среднощното ми пътуване с БДЖ успя да затвърди мнението ми, че трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не, че с автобусите пътуват по-различни хора, но поне те оставят на мира.
Предполагам, че съм споменавал, колко всъщност мразя фанатиците. Особено религиозните такива. Накрая ми се наложи да употребя цялото си християнско търпение, за да не изхвърля дамата от купето. А тя от своя страна ми помагаше, като заявяваше постоянно, че съм на грешен път (очевидно заблудена от тениската ми на Savatage) и съм щял да горя в ада, колкото и да съм съжалявал и да съм се покайвал после.
Добре, че навреме стугнахме Плевен. От там нататък нещата бяха прекрасни – празни улици, мрак и нощни птици. Обичам този град нощем….навява ми толкова спомени…
Спомените като че ли ще бъдат най-яркия мотив на този пост.
Може би защото отдавна не се бях прибирал, а може би просто защото напоследък съм в такова настроение…, но по целия път от гарата към къщи в главата ми изникваха една след друга сцени: Аз и Паци помъкнали мъртвопияния Калин през целия град до тях, една нощ прекарана с Габи в разходки из замлъкналия град, едно предложение отправено към мен и Ангел от труженичка от малцинствата….
На следващия ден с автобуса към Обнова и към мотиките… Работата далеч не се оказа толкова много, но за сметка на това, моята любима Рина (женски курцхар на година и два месеца) се опитваше всячески да пречи и тъй като аз категорично отказах да я вържа копането ни отне повече време. Мама малко ми се разсърди, но пък от толкова време не си бях виждал откачалката. Това куче има най-интересните очи, които съм виждал. Дори и очите с цвят на уиски на котараците-близнаци не могат да се мерят с тях. В един момент приличат на две големи златни слънца, които искрят от радост, привързаност, топлина и игривост, а в следващия вятърът донася някаква миризма и се превръщат в студени оптични прибори, които с хладно безпристрастие търсят целта.
Пътуването към Балкана с Рина в краката ми, ме накара да си спомня дните, когато минавах същия този път в компанията на Бък. Липсваш ми, Рижо…..
След като разтоварихме багажа на вилата и казах здрасти на всички, нарамих няколко плика и тоягата и с Рина хукнахме за гъби. Минахме покрай гроба на Бък и продължихме нагоре и навътре в гората. Усетила настроението ми, Рина въобще не се завъртя край мен, а търчеше по една или друга диря – кръвта си казва думата. Минахме покрай дървото на Митя и в спомените си го видях, приклекнал, за да откъсне поредната манатарка и чух равния му глас – „Змея!“ Не знам кой прояви повече хладнокръвие тогава, руснакът или пепелянката минала по крака му.
Планината представляваше малка приказка и много се радвам, че бях успял да си забравя фотоапарата, защото лентата просто нямаше как да събере цялото и само щеше да го осакати и изкриви. Може би най-много ме впечатли част от стария коларски път водещ към връх Зелени град. Там той е успореден с дерето, което придошло от проливните дъждове минаваше като хората – по пътя. Залезът над горските върхати както винаги беше разкошен и остави в мен само добри чувства към идващата нощ.
Половината от нея мина край огън запален под звездното небе, в компанията на едно куче и бутилка домашна ракия. Баща ми остана до някое време с нас, но после се оттегли. Мисля, че няма нужда да описвам мислие, които нахлуха в главата ми през тези часове. Да – ставаше въпрос за спомени. За спомените като цяло, а не нещо конкретно. И за това, как понякога нещо материално -като едно малко парче дърво – останка от първия ми дървен меч, а понякога просто състояние на духа, води след себе си поток от мисли – понякога весели, понякога тъжни…
Пламъците, хвърлящи сенки в златните очи на събеседничката ми, сякаш бяха таква врата . Какво всъщност са спомените, ако не просто парчета от миналото, които много сме искали да запазим за себе си. Затова и казваме, че даваме на някого нещо за спомен – за да не забрави кой и кога му го е дал. За да успее той също да запази този момент завинаги.
Неделята и понеделника сякаш минаха набегом, между съня и пчелната отрова, която сякаш уби парчетата ми лошо настроение и късчетата разбити надежди.
Сега -макар моментът на пътуването ми да не беше по мой избор, но този на връщането беше- отпочинал и спокоен съм готов да посрещна идния понеделник с усмивка.
„Каквото дойде е добре дошло…“ „Devoid of all the passion the human spirit cannot die!“
