„Покритите със сняг върхове на Планината се извисяват от хилядолетия. Говори се дори, че са били там преди да бъде създадена останалата част от света”
Аргхар вдигна глава от тежката книга и се замисли. Разказите за Залата на Шепотите го бяха заинтригували още като дете, постепенно обсебвайки го и превръщайки се в цел на живота му. „Да можеш да чуеш ехото от гласа на Създателя!“ Това щеше да го направи най-малкото светец в очите на Църквата на Създателя. „Само че, да стигна до тази зала няма да е никак лесно. Предполагам ще е едно от най-охраняваните места в Ал’Нар”
- Така е, – произнесе един глас зад него и той подскочи.
- Аргхар, не са ли ти казвали, че понякога мислиш на глас. – Беше старият Пазител на свитъците. Сивкавите му уши бяха увиснали от двете страни на главата му и приличаха на дълги сплъстени кичури коса.. Таласъмът се беше ухилил от ухо до ухо и в очите му играеха весели искрички.
- Никой не е стигал до там. Но историите са толкова много, има толкова описани пътища, защо никой не е казал какво точно има вътре?
- Защото всички тези книги – ръката със свещта направи кръг посочвайки лавиците с книги покрили всяка стена на малката стаичка.- са написани преди авторите им да поемат по идеалния според тях път.
- Никой не се е върнал? Или поне никой не е искал да разкаже какво е имало там. Но пък никой не е станал светец по тази причина. Аз съм различен. Вярвам, че ще успея. – младата кикимора говореше толкова разпалено, че библиотекарят леко се отдръпна назад.
- Възможно е. Виждам, че няма начин да те разубедя. Десетки пъти сме водили този разговор и не си променил мнението си. Очевидно няма да стане. Но нека поне ти дам една различна книга. Не е точно цял пътепис, но съдържа бележките на един убиец, който е ходил много пъти до залите на Планината, далеч преди тя да стане истинско владение на Краля. Убиецът е изчезнал по време на последното си пътуване. Макар историята да е на повече от 4 хилядолетия смятам, че убиецът е имал за задача да сложи край на живота на първия Крал на Планината……
- Първия?!?!? Че не е ли само един?
- Не ставай смешен, синко – таласъмът се разсмя. – Нима си мислиш, че една самодива, защото Кралете на Планината са самодиви, това всеки го знае, може да доживее до толкова. Отиди при историческите книги, виж колко войни са водени и колко военачалници са се клели, че са убили Краля на Планината. И това са най-великите воини на този свят. Не. Цяла династия Крале с името Ар’галдеан управлява Планината от незапомнени времена. А, ето я книгата. Сега, ще те оставя да я прочетеш. Дори я научи наизуст, много неща може да са се променили там от дните на първия крал, но надали планинските зали са сменили местата си. – с тихо хихикане таласъмът напусна стаичката, а кикимората се зачете в древните страници.
„Дотук добре, – помисли си Аргхар. Вече трети ден бродеше из залите на планината, сливащ се със сенките по ъглите, ловко отбягвайки старажи и служители. Старият таласъм беше наистина ценен учител. Даде му повече, отколко предполагаше.
Докато гледаше скъпоценните гравюри и килими по коридорите на горните нива през първия ден от аккато бе влязъл в Двореца, алчността се беше събудила в него като ранен звяр и сега бавно разкъсваше парче по парче всички принципи и норми, на които го бяха учили.
Крадците от Къгмар му дадоха много ценни вещи, които досега на няколко пъти го бяха спасявали от очите на стражитте. Дори на няколко пъти ,едва ли не, се сблъска с Огнени – онези чудовищни Хали с криле от огън, които бяха вестителите на Планината, но и от тях се беше измъквал.
Най-сетне след близо седмица обикаляне по коридори и зали той успя да се добере до Залата на шепотите, макар Истениел Бездушни – неговият водач отпреди толкова хилядолетия, да я беше нарекъл Залата на Ехото. Аргхар събра цялата си смелост и направи крачка през магическия воал служещ за врата.
В началото за миг се разочарова, защото го посрещна гробна тишина. Той запали една от факлите си и продължи навътре в гиганстката зала. Усети ехото преди да го е чул, видя как пламъците на факлата затреперват и тя угасна миг преди викът да го достигне.. Не гърмящ, всемъдър и величествен глас, а глас, носещ болка, разочарование и гняв. Гласът викаше име. Аргхар осъзна какво е казал, чак след като ехото отдавна беше заглъхнало. То беше:
- Истениел Бездушни.
* * *
В една друга от залите на Двореца на Владетелите, Аргалдеан – Кралят на Планината вдигна глава и се ослуша. След което се обърна към своята Кралица и каза:
- Някой е влязъл в Залата на Лудостта.
