Залата на Планинския Крал

Here we go again.
Ето ни новата фраза, благодарение на Бейв.

„Всичко започна след седем минути.“
Има промяна в размера обаче. А той както всички знаем има значение
3960 символа
Срокът е 22.09 полунощ.

Думите на Morwen:

И още едно предизвикателство

Или с други думи, новото начално изречение за кратък разказ е “Чух шум на криле.”. А тук можете да видите и предишните разкази, както и условията. Срокът за изпращане е 9.9.
1980 символа.

И тъй… ето ги първите три:

на Милена:

Държах Граала в ръцете си. Чувах звука на разбиващи се мечти. Моите.
-Сигурен ли си, че няма начин? – попитах го аз.
-Никакъв. Това е.
Миналото се нахлуваше стремглаво в мозъка ми. Всичките тези години.Трескавото търсене на книги за Граала. Крис, който търсеше същото. Онези безсънни нощи, през които успяхме да стигнем до четири основни версии за превода на ръкописа. Накрая се скарахме за това. Глупава, детинска караница. Безсънната нощ, в която се разбрахме, че най-правилен би бил пети вариант. А после и за чувствата си един към друг. Ръцете ми преплетени в неговите, устните ми върху неговите. Безвремието.Пътуването. Разкопките, уж за да намерим древно шумерско поселище. Входът на пещерата. Безумната бездна, през която трябваше да се спуснем. Проклетият клин, който не издържа. Крис, увиснал на въжето и крещящ да не го пускам. Аз, крещяща, че няма. Не го пуснах. Наистина не го. Но не можах да го издърпам преди въжето да се доскъса. Още викове. Моите. Неговите. Спускането надолу, докато преглъщах сълзите си. И накрая отворът към друг коридор. И… светлина. Светлина от огън. Залата с Граала. И странен мъж, говорещ старонормандски диалект.
-Но… аз го намерих… нали би трябвало да дава това – вечен живот? – логиката звучи странно неадекватно на нормандски.
-Дава го. – усмихва се малко тъжно той. – Но само тук. Дава ти и право на избор. Или вечен живот тук, или изход. Кое искаш?
-Ако си тръгна така, това ще означава, че всичките тези години са отишли на вятъра. Че всичките негови години са отишли на вятъра. – аз почти крещя, но хилядолетното младо лице не се трогва.
-Това е изборът ти. Аз направих моят някога.
А аз кипях от гняв и от безсилие. Да остана тук жива, но погребана цяла вечност или да си тръгна без нищо не е изборът, който съм искала. Трябва да има трети. И тогава аз просто му обърнах гръб и престанах да слушам какво говори. После се затичах. Обратно по коридора все по-бързо и по-бързо. Докато земята под краката ми не свърши и не полетях в бездната.
Събудих се от рязко разтърсване. Крис стоеше над мен.
-Полунощ е. Всички заспаха. Ще влизаме ли в пещерата?- попита той, навивайки въжето.
Аз се размърдах объркано.
-Зарежи. -отсякох аз. После говорих дълго. И накрая той ме разбра.И се отказа.
А на другия ден наистина намерихме намерихме останки от шумерски град. Голям майтап.

На Андрей

Държах Граала във ръцете си. Чаша, направена от кърваво червен камък. Тук там имаше черни жилки, сякаш нещо бе изпило кръвта, което и беше станало, веднъж използван камъка можеше да бъда нахранен само с кръв. Последният й собственик не бе успял да употреби цялата й сила. Ако бе успял, сега нямаше да лежи с дупка в челото. Можех да си представя каква е била в началото, чаша от изскрящо злато и в ръцете на един човек тя носеше само добро, слепи проглеждаха, сакати прохождаха, и всички се слушваха в думите му, а той говореше за доброта и мир. Но малко по малко златото във чашата бе свършвало, но не и болката по света. След време тя бе станала само парче черен камък, и той трябваше сам да се принесе във жертва, за да остане учението му. Но чашата остана и когато я напълниха с кръвта му, тя засия отново, но този път блясъка беше този на кръвта, и нейната магия покваряваше онзи що я владееше. Не един я бе ползвал, за едни или други цели, реки от кръв я бяха пълнили за да подхранват магията й. Моите предци се бяха опитвали да я скрият, но всеки път все някой я откриваше отново и кръвта потичаше. Сега беше мой ред да се опитам да я скрия.
Внимателно я увих в парче плат и я поставих в куфарчето. Дори за това кратко време, тя вече ми говореше и ми обещаваше света, почти неустоимо изкушение, но цената щеше да бъдат реките от кръв. След час вече летях към Флорида, САЩ. След още осем, бях на площадката от където щеше да бъде изстрелян поредната изследователска сонда, този път към Плутон.
Малко след това спокойно седях в хотелската стая и наблюдавах изстрелването по телевизията. Съобщаваха че случайна повреда е причинила грешка в навигационния компютър и по тази причина спътника е изстрелян под ъгъл спрямо слънчевата система, и бил изгубен, скъпа загуба за научните среди, но голяма победа за моя род, чашата вече я нямаше…

След десетина години, далече от Земята, сиви пръсти внимателно отвориха куфарче и извадиха от там кърваво червена чаша…

И моето

Държах Граала в ръцете си…Мечтата на всеки странстващ рицар. Краят на пътуването. Завършекът на търсенето. Началото на дългото завръщане.
Вдигнах глава и погледнах Нея. Дамата от Езерото. Богинята на народа ми и покровителка на рицарите. Топлите й кафеви очи излъчваха неземна доброта. И все пак някъде дълбоко в тях гореше пламъчето на силата. Онази сила, която е самата Бретония. Преведният гняв на рицарите. Тътенът на хилядите копита устремили се към врага.
Държах Граала в ръцете си. Надигнах го и отпих от него. Неземният вкус на течността вътре ме унесе за миг, а после като пламък изпълни тялото ми. Усетих връзката си със свещената бретонска земя. Знаех, че от тук нататък, до края на живота си, аз ще служа на Дамата от Езерото.
Една сянка се мерна на ръба на възприятието ми и аз завъртях глава натам. Като мъгла бавно сгъстяваща се над водите на планинско езеро в ранна лятна утрин, пред мен изплува Зеленият рицар.
В гърдите ми закипя гняв. Вече няколо пъти с него се бяхме срещали и двубоите ни завършваха с победа за него. Е, сега беше дошъл мигът да го надвия. В мига, в който посегнах към дръжката на меча, осъзнах, че все още държа Граала в ръцете си.
Смехът ми прокънтя в мъглата. Макар и вече рицар на Граала, аз нямаше да надвия Зеления. Той беше Бретония. Той беше духът на земята, пазителят на горите и полята й. Аз бях като него. Той беше част и от мен. Обърнах се и с поклон върнах свещения съд на Дамата. Тя с усмивка го пое от ръцете ми и бавно се разтвори във въздуха.
Изправих се и се приближих към Зеления рицар. Някъде в сенките на шлема му имаше очи, които ме гледаха с усмивка. Не ги виждах, но го усещах. Докато вървях усещах силата излъчваща се от него.
Когато застанах пред него, той ми подаде ръка в зелена желязна ръкавица.
- За мен е чест. – отвърнах аз и стиснах ръката му.
В главата ми прокънтяха звън на стомана, тропот на копита и бойни призиви от битките, които ме чакаха напред за славата на Бретония и Дамата от Езерото.

Думите на Дрю:

“Държах Граала във ръцете си…”

Условия : 1980 символа, до полунощ на 12 август 2006.

Слънцето залезе. Заедно с последните му лъчи замряха и звуците на битката. Хасан ал Абу ибн Джаях пусна щита на земята и измъкна парче ленен плат от пояса си и започна да изтрива кръвта от острието на шамшира си.
“Проклети франджи. Не можаха ли да приемат гостоприемството ни? Защо им трябваше да ни нападат? Водата в пустинята е за всички.” – помисли си той и прибра оръжието си в ножницата.
По-рано същия ден в оазиса беще пристигнал керван бежанци. Бяха се събрали по пътя и бяха полумъртви от глад и жажда. Децата приличаха на сенки. Семейството на Хасан и останалите домакинства в оазиса се заеха да им помагат. Тогава дойде и последният бежанец – с няколко рани по гърба и кон, който по чудо сякаш го беше носил през пустинята.
Скоро след него на хоризонта се появиха и групата кръстоносци.
- Конете. – извика Хасан и се спусна към своя. Една от жените му вече тичаше с оръжията му.
Гледката за страничния наблюдател беше едновременно величествена и страшна. От едната страна
Облечените в стомана деца на севера, яхнали огромните си коне с копия, насочеени напред се спускаха към оазиса като един от вековните ледници сковали родината на предците им. От другата леко бронираните араби, чиито коне се носеха като пясъчна буря.
Ръцете стиснаха оръжия и щитове, а коленете притиснаха конските ребра и двете групи се сблъскаха. Пясъчната буря се изви около ледника и постепенно го скри от погледа на хората в оазиса. Само от време на време някой кон излизаше иззад облаците и хукваше накъдето му видят очите.
Слънцето залезе. Хасан стисна дръжката на шамшира си. Знаеше, че бедите за рода му тепърва започват. Но щеше да победи, трябваше. Пустинята беше на негова страна. Той беше неин син.
В паметта му изникна първата фраза, която баща му беше накарал да запомни, дори преди молитвите към Всевишния. Тя беше законът на пустинята.
“Животът е вода и водата е живот. И когато не можеш да приемеш даром едното, трябва да се разделиш с другото.”

Ето това е разултатът от първото предизвикателство. Да си призная честно определено нещо куцаше с цялата история около регламента, но за следващото проблемите ще бъдат решени.
Подробности за него, по-късно тази седмица, когато получим данни за радиационния фон.