Залата на Планинския Крал

Северните склонове на Мечата планина бяха приютили армиита на княжествата Сивоброд и Слънцеград, решили да подкрепят похода на Ал’Нар. Под тях, в зали, изкопани дълбоко в скалите, беше притаена армията на Планината. Съгледвачи постоянно сновяха из земите на север от лагерите, а по подземните пътища неспирно прииждаха нови войски охраняващи големи кервани с храна и оръжия. Цяла зима Седемте бяха подготвяли този поход и сега виждаха как плановете започваха да придобиват форма. Наближаваше мигът, в който враговете щяха да са събрали цялата си сила и войната щеше да започне.
Но дотогава имаше още време. Време, което щеше да премине в още подготовка…а може би не.
На около три дни път на север от предните постове на армиите, в подножието на малък хълм, встрани от пътя за Нелдаракх, трима пътници бяха направили лагера си за през нощта. Малък огън, на който бяха приготвили вечерята си гонеше мрака на безлунната нощ и хвърляше светлина достатъчно, за да виждат силуетите на конете пасящи наблизо. Двама самодиви и един таласъм седяха край огъня и се наслаждаваха на топлината му във все още хладните пролетни нощи.
Единият самодив хвърли в огъня кокала, който дооглозгваше и погледна другия:
- Признавам, годините само са подобрили готварските ти умения.
Таласъмът измърмори нещо неразбираемо в знак на съгласие и продължи да яде.
Вторият самодив се усмихна:
- Когато бях малък винаги ми беше интересно как успяваха да придадат толкова различни вкусове на едно и също нещо. И постепенно се научих. А и винаги съм обичал да правя неща с ръцете си.
- Това го знам, – кимна събеседникът му. – Надали някога ще разбера какво толкова те привлича в метала и работата с него, че за толкова години не си загубил интерес.
- Като каза толкова години, се сетих. – таласъмът шумно досхруска кокала в ръцете си и продължи – Как всъщност си попаднал на Ал’Нар. Така и никога не си ми казвал.
- Драги ми Саа’нен. Това е история, която е скъпа за мен. Какво ще ми дадеш ако я разкажа. – ухили се самодивият.
- Ама че си…Много добре знам какво ти се върти в главата откакто се настанихме край огъня. Добре. И аз ще разкажа нещо. – въздъхна таласъмът. – Само кажи какво искаш да ти разкажа.
- Искам да разкажеш….-замислено се почеса по главата планинският крал- Искам да разкажеш за събитията, довели те за първия път в моята Зала. Знам някои неща, но не всичко и ще ми е интересно.
- Обожавам истории. – ухили се доволно другата самодива. – А и двамата се справяте много добре с разказването.
- Ти да не си помисли, че ще си измъкнеш опашката неотсечена, гущер такъв. – озъби се таласъмът. – Имаш време да помислиш какво ще ни разкажеш.
- А как ще разказваме всъщност? – попита Истениел. – Само моята история ще отнеме поне две нощи.
Змеят го погледна и каза:
- Пътят до Каним е дълъг. Нощи много. Ще разказваме на части. Всяка вечер ще разказваме и тримата.
- Така ще е доста объркано. – сви рамене таласъмът. – Като нищо ще забравя докъде съм стигнал предната вечер.
- Спокойно. Аз и Бурегонеца ще ти напомним докъде си стигнал. Естествено аз ще очаквам същото от теб.
- Това добре. А как ще решим, кой ще започне първи с разказа си.
- Ще хвърляме зарове – отвърна змеят и бръкна в дисагите си. – Който хвърли най-високо ще започне.
Кана за змея, копие за таласъма и корона за самодивия.
-Така да бъде. – усмихна се Истениел.
- Както предполагам не знаете, роден съм в имение…
- Вече започва да звучи страшно – таласъмът се разтрепера престорено и ушите му се сиха към главата.
Кралят запрати дървената си чаша към главата му. Саа’нен я улови във въздуха.
- Ако ще ме прекъсваш няма да разказвам.
- Добре де. Ама нали няма да я разтегляш прекалено много.
- Много ясно. Но за да разберете защо направих някои от нещата в разказа ми, ще трябва да започна от толкова далеч.
- Ама… – започна таласъмът, но спря, защото трябваше да избегне запратената от Бурегонеца клонка.
- Та както казах….- пое си дъх Кралят на Планината и продължи:

Ар’галдеан хвърли заровете отново. Една седмица беше изминала от връщането му във Вечновръх. От Аргхар и Саа’нен нямаше вести. Армията на Ал’Нар бавно се изтегляше.
Мороик се беше заел с организирането на защитата на северозападната част на кралството, а Ниал’Окин на североизточната. Кралицата събираше резервите и ги прехвърляше към севената граница. Кралят стоеше затворен в Цитаделата на Владетелите и помагаше и осигуряваше връзката между всички тях. Но това не го правеше по-малко изнервен от неведението за успеха на мисията на Гласът на Планината.
Едно знаме, две кани, една чаша и едно копие. Нито една корона.
Сянката вдигна кожената чаша, събра заровете и ги хвърли на масата. две копия и три меча.
- Днес не ми е ден. – въздъхна Кралят и посегна отново към заровете.
- Чакай. – Сянката хвана ръката му. – Виж.
Кралят погледна накъде сочеше тя. Играеха в Залата на картите. Върху масата, където беше постлана карта на Ал’Нар и околните владения. Заровете се бяха пръснали по масата на неестествено голямо разстояние един от друг.
Копие над Слънцескал, второ над столицата на Берганското кралство. Един меч на южния край на Водния лес и южната граница на Ал’Нарското кралство. Втори меч над Сивоброд, почти закрил името на княжеството. Третият беше върху Мечата планина.
- Какво мислиш? – попита Сянката.
Кралят на Планината въздъхна замислено.
- Още много кръв ще се пролее преди цялата тази история да приключи. И много ще е планинската кръв. Ако наистина това, което виждаме е истина.
- Мислиш ли, че този – Сянката посочи меча над Сивоброд – е на мястото на вече минала битка?
Кралят тъжно поклати глава.
- Меч е. Също като онези над Водния лес и над Мечата планина. От много време не съм пускал враг до Водния лес, а старите имения на Галдеан не са виждали война от векове.
Май ще е по-добре да изпратя сокол до Кхалдам и гълъб до княза на Сивоброд. Част от армията там ще трябва да се върне все пак, а на другата ще трябва да осигурим провизии.
- Ще помогна с каквото мога за укрепване на естествените защити… но след онзи номер, който изиграхме в прохода… загубих доста сили, така че няма да мога да помогна кой знае колко.
- Събирай сили. Защото ще си последната ни надежда, ако нещата не се стекат добре.
- Не знам дали знаеш, но част от змейовете се върна. Бурегонеца обаче го няма.
- Лошо.
- Какви вести има от шпионите.
- Последно са ги видели Саа’нен да излиза от Нелдаракх, а Аргхар е последно видян да влиза в двореца на Свещения.
- Изпрати ли някой да ги търси?
Кралят поклати глава.
- Притеснява ме резултатът от пратеничеството, а не какво е станало с тях. Гласът на Планината не се губи лесно.
- И… какво следва от тук нататък?
Кралят се изправи, отиде до прозореца и се вгледа към върховете на Планината.
- Не знам.

Войските на Ал’Нар и Сивоброд преследваха останките на армията на Огдам II до границата на княжеството, унищожавайки отряд след отряд.Така и не успяха да настигнат самия император. След това планинците и войските на княза се заеха възстановят каквото могат от граничните крепости.
Кралят остави Кхалдам’тр’Ал’Нар да командва армията и пое към Вечновръх придружен от кралицата и тридесет воини от Стената. Новината за победата летеше пред тях. Хората се радваха на избавлението. Никой не й обръщаше чак такова вниманиена ездачите, защото в момента те по-скоро приличаха на група наемници, отколкото на личната стража на Краля на Планината. Навсякъде кипеше трескаво приготовление за посрещането на победителите. Прашни, с очукани брони, без товарни животни, те бързаха към северната граница. Дори не си и търсеха по-удобни места за лагеруване – спяха там, където ги застигнеше мракът. Не палеха огньове, храната им бяха армейските походни провизии.
Никой от войниците не попита владетелите защо бързат. Знаеха, че ще научат когато е необходимо и нито миг преди това. А и годините им на служба ги бяха научили да вярват на кралското семейство. Наближаваха северната граница, когато внезапно кралят дръпна юздите на коня си. Огледа ясното небе, заслуша се в шепота на вятъра в клоните на дърветата край пътя. Хвърли поглед към прежурящото обедно слънце и каза:
- Тази нощ ще спим под покрив.
Кралицата го погледна озадачено:
- Защо? Мислех, че бързаме. Защо да губим време да търсим къде ще спим? А и не сме малко. Трудно можем да намерим подслон за тридесет и двама души.
- Тази вечер трябва да изчакаме. – каза той. – А и има кой да ни подслони – наблизо е първият от граничните гарнизони.
- Да нощуваме при сивобродските войски?
- Да. Защо? Имаш нещо против ли, любима?
- Не. Просто не разбирам защо след цялото бързане сега ще губим половин ден.
Той се усмихна и в очите му затанцуваха кафеви пламъчета.
- Ще видиш. А и добре ще ни дойде топла храна.
- След ден и половина ще сме на наша земя. Тук дори и храната не струва. – обади се един от войниците.
Кралят се обърна и го изгледа.
- Че кой говори за сивобродска храна. Мислех аз да се заема с готвенето.
Войникът се ухили, а сред спътниците му се разнесоха доволни коментари. Всеки път, когато Ар’Галдеан лично се заемаше с храната на стражата си, беше наслада за стомаха.
Продължиха по пътя си и стигнаха до крепостта. Заради войната и това, че от север не идваше заплаха тя беше полупразна и за тях имаше предиостатъчно място. Естествено на командира не беше оказана честта да знае точно на кого е домакин. Кралят и кралицата бяха представени като дребни благородници от Вечновръх запътили се с войниците си към кралския стан, но по пътя ги застигнала новината за победата и сега се връщаха наобратно. Историята беше достатъчно правдоподобна. Командирът беше прекарал достатъчно време на границата, за да говори свободно ал’нарски и сега се радваше на малко благородна компания. Остана безкрайно учуден, когато планинeцът попита къде е кухнята и дали ще може да се възползва от нея, за да нахрани хората си, но реши, че това се дължи на ниския му статус. Но трябваше да признае, че от много време не беше ял нещо толкова вкусно.
След вечеря капитанът отиде да нагледа стражата по кулите и да изслуша водачите на патрулите по търговския път. Кралят и кралицата отидоха в покоите, които им бяха предоставени. Тя остави дисагите на коня си до едното от леглата и бронята в тях издрънча.
- Ще ми кажеш ли какво става?
Той я погледна и се усмихна:
- Тази вечер ще се опитат да ме убият.
Илдалина примигна неразбиращо:
- И затова дойдохме тук?
- Да. Тук ще се опитат да ме убият.
- Толкова време сме заедно и не спираш да ме изненадваш. Искаш да кажеш, че знаеш, че тук ще се опитат да те убият и затова се отклонихме от пътя си и дойдохме тук. Откога знаеш всъщност?
- От днес по пладне.
- Хубаво. Защото ако ме беше карал да препускам като бясна кучка през княжеството само затова, щях собственоръчно да те убия.
Той само се усмихна.
- Колко ще са знаеш ли?
Той поклати глава.
- Знам само, че битката ще е тук. И си мисля да изненадаме нападателите и да ги причакаме отвъд стените на крепостта.
- А Стената?
- Ще ни пазят гърба.
- Нали знаеш, че са се клели да ни пазят с цената на живота си.
- Да и ако враговете са много ще ни помогнат. Но наистина в много краен случай, защото намесата им застрашава живота ми.
- Да ти имам предсказанията.
Той сви рамене.
- И няма да ни помогнат? Ще сме само двамата?- попита тя.
Ар’Галдеан кимна. Кралицата се хвърли на врата му и го целуна.
- Знаеш ли откога мечтая за подобно нещо. Тези битки ужасно много ми липсват. Освен в залите не се е случвало отдавна, а там не е съвсем истинско.
- Меч или секира, любов моя?
Тя вдигна глава от гърдите му и се усмихна:
- Секира естествено.
Той взе Виещата от пакета с оръжията си и я подаде.
- Слагай бронята и да се поразходим.
Закачи на гърба си дългата ножница на Слънцегуб, метна на рамо щита без герб и отиде да даде последните заповеди на Стената. Една трета от воините му трябваше да се погрижат никой да не се добере до гърба на владетелите. Останалите трябваше да поддържат впечатлението че владетелите са още там.
Стражите на портата не разбраха, че благородните им гости напускат с тази група. Все пак никой от излизащите не носеше герб на щита си.
Ездачите се скриха в гората в подножието на един от хълмовете обграждащи пътя откъм Сивоброд и зачакаха да се стъмни съвсем.
Щом първите звезди се появиха те оставиха конете с един страж и поеха наобратно към крепостта.
Кралят беше успял да огледа крепостта и знаеше че тя има слабо място за незабелязана атака от западната си страна. Там гората беше достатъчно близо, за да могат нападателите да стрелят иззад прикритието дърветата, а кулите нямаха видимост към нея. И само стената беше защита.
Планинците заобиколиха от югозападната страна и се спотаиха в очакване на петдесетина разкрача встрани от най-издадената част на гората.
Чакането сякаш продължи цяла вечност, когато най-сетне на стената се появи фигура, която остави факла на бойниците. Сенките на края на гората се размърдаха и Ар’Галдеан даде знак на воините си да ги последват в широка дъга.
Движение на стената привлече вниманието му. Фигурата падна като отсечена и една доста по-масивна фигура постави секира до факлата.
Кралят се усмихна. В крепостта вече нямаше живи нападатели. Враговете отвън бяха почти в подножието на стената и не видяха промяната там. Той сложи ръка на рамото на кралицата и тя кимна, без да отмества поглед от врага. Нападателите бяха само десет и нямаше да има нужда от телохранителите им. Кралят вдигна ръка и воините му спряха, а той и Илдалина продължиха към врага.
Щом излязоха от дърветата те затичаха, защото нападателите бяха стигнали до стената и се бяха спрели объркани долу. Един от тях се обърна и видя двойката, но беше късно. Кралското семейство се стовари над враговете си. Секирата и мечът свистяха в абсолютен синхрон. Щитовете сякаш бяха навсякъде и нито един удар не можеше да пробие защитата им. Само за няколко мига четирима от нападателите лежаха на земята, а другите се разделиха, за да заобиколят двойката. Без да се поглеждат кралят и кралицата се разделиха, за да се справят с опасността. Дългото острие на Слънцегуб изсвистя и потъна в гърдите на единия от нападателите. С трясък секирата на втория се заби в щита на краля. Ар’Галдеан измъкна лявата си ръка и се претърколи през рамо избягвайки боздугана на третия. С един скок се изправи и разцепи черепа му. После се завъртя към последния оцелял, който неуспешно се опитваше да измъкне оръжието си от щита. Ударът беше бърз и смъртоносен.
Кралят се обърна, за да помогне на любимата си, но нямаше нужда. В този момент тя измъкваше секирата си от тялото на последния си противник. Истениел отвори уста за да каже нещо и в същия момент откъм гората се разнесе звън на оръжие и викове:
-Ал’Нар! За Планината!
Двамата се спогледаха и хукнаха натам. Тъкмо стигнаха до първите дървета, когато изпод сянката им се измъкна един от телохранителите им и вдигна ръка. Звуците бяха стихнали.
- Имаше още, които идваха на помощ. – каза самодивата. – Още осем. Съжалявам, но нито един не оживя, за да го разпитате.
- Няма значение, Лиракх. – махна с ръка Ар’Галдеан. – Къде са другите?
- Претърсват гората.
- Добре. А сега да видим какво се е случило в крепостта. И дали там няма да имаме кого да разпитаме.
Завариха стражата на крак. Планинците ги бяха вдигнали на крак с вестта за нападението. А двамата предатели, които трябваше да пуснат въжета от стената бяха убити на място.
Командирът на гарнизона беше много притеснен, защото от Стената му бяха казали все пак какво се е случило и кого са се опитали да убият в подвластното му укрепление.
Кралят се зае да го успокоява, а Илдалина отиде да погледне телата на предателите.
Малко по-късно Истениел успя да се откопчи и да отиде при жена си.
- Нищо. В тях няма нищо.
- Трима да отидат да им претърсят вещите.Един да отиде да доведе другите от гората. – обърна се кралят към телохранителите си.
Заповедта му беше изпълнена светкавично.
Докато чакаха останалите, се върнаха тримата, които бяха претърсили вещите на предателите, но не бяха намерили нищо.
- Нищо. – Кралицата погледна съпруга си, който поклати глава.
- Донесете багажа ми и натоварете тези мърши на два коня. Ще се опитаме да разберем повече във Вечновръх
- А откъде….- попита един от воините.
Кралят свали един от пръстените си и му го подхвърли.
- Дай това на командира в замяна на конете.
Малко по-късно цялата група пое отново към Ал’Нар. До изгрев яздиха без да продумат.
Кралицата изравни коня си с този на Ар’Галдеан и попита:
- Това ли трябваше да се случи.
Той сви рамене в отговор.
- И идея си нямам. Надявах се поне един от тях да остане жив, за да разбера кой го е изпратил. Надявам се да има изпратени хора само след мен, а не след всички ни. Тогава животът на Аргхар и Саа’нен е в опасност.
- Спокойно. Те се справят не по-зле от нас както знаеш.
- Знам и все пак ако мисията им не успее Северът ще бъде разграбен. Затова и бързаме. Да помогнем на Мороик със събирането на войски за границата.
- Надявам се все пак те да са успели. Всъщност, защо носим телата?
- За да дам на една определена част от Кръга на Вечновръх задача. Може и да успеем да разберем кой ги е пратил все пак.
Тя потръпна.
- Нямаш предвид…
Той само кимна и пришпори коня си напред.

„- Знаеш ли, Сребърна, кое е нещото, което извиква у мен чист ужас.
Тя вдигна глава го погледна в очите:
- Кое?
- Звукът от монета, която се върти във въздуха.
- Защо?
- Защото не мога да си представя, че има смисъл да поставя каквото и да е решение на чистия късмет.
- Не винаги има по-добър начин за решение.
- За съжаление си права.
- Искаше ми се да не бъда.
Тя вдигна ръката си. Той погледна монетата, после нея, после и него. Протегна ръка и взе парчето метал.
- Това е за мен. Бъдете щастливи. “

Бъдете щастливи и спокойни. Портата ще остане затворена!!!

Отне ми известно време преди да оценя напълно това, което ви предлагам днес за четене и да реша, че си заслужава по-широката публика:

„Put a stake through my heart!
And drag me into sunlight
So awake for your greed
As you’re slaying the dreamer“
Nightwish – Slaying the dreamer

Мечтите са нещо прекрасно. Да се носиш на крилете им е щастие, което понякога надминава самото им изпълнение. Всъщност доста често се случва да е така. Или поне при мен е така. Не случайно едно от любимите ми пожелания е именно “Да се сбъднат всичките ти мечти без една, защото човек е човек докато мечтае”. И ето ме сега. Носен на крилете на нова новеничка мечта, току що купена от магазина срещу последните ми късчета надежда. Надеждата е нещо, което винаги се връща, така че никога не ми е жал да я хвърлям в безсмислено изглеждащи посоки. И затова и сега съм щастлив и доволен. Мечтата е лъскава и искри на светлината на слънцето. Никога досега май не съм имал по-хубава. Не, че някоя от мечтите ми е била грозна или мрачна, но тази наистина е най-красивата.
Пътьом успях да уловя един-два завистливи погледа. Все пак наистина мечтата ми е прекрасна. Направо ми иде да се издигна в облаците и да гоня птиците.
Но ето че едно единствено движение с ръка ме кара да спра. Към мен се прибилижава усмихнат униформен тип и най-учтиво ме пита:
- Бързате занякъде виждам. Новичка мечта. С такава кой ли не би бързал.
Аз се усмихвам в отговор и питам
- С какво мога да ви бъда полезен?
- Аз съм от Агенцията за контрол над мечтите. И съм длъжен да ви уведомя, че от половин час насам сте в зона забранена за мечти.
- Забранена за мечти? – недоумявам аз. – Как така някой ще ми забрани да мечтая.
- Съжалявам, господине, но ще ви помоля да оставите мечтата си тук за проверка.
- Няма да я оставя. Как така ще ме лишавате от мечтата ми.
- Само докато я проверим.
- Няма да я оставя. Ще стоя до нея.
- Както желаете.
Десетина минути той и колегата му се суетят и говорят нещо по телефоните си. След което първият се върна при мен и клатейки глава съжалително каза:
- Искрено съжалявам, господине, но ще трябва да ви вземем мечтата. Проверката показа, че тя не ви принадлежи.
- Ама как така. Първо не мога да мечтая, а сега ще ми вземете мечтата, за която дадох всичката си надежда…
- Съжалявам. Обърнете се към мястото откъдето сте я взели. Тази мечта принадлежи на друг…

Преди някой да е попитал, това не е свързано с конкретно преживяване. Аз имам навика да се боря за мечтите си, че понякога да се боря и за чуждите такива. Може би единственото нещо, което ми носи по-голямо удоволствие от постигането на моя мечта, е да видя щастието на някой, на когото съм помогнал да сбъдне някоя своя мечта.
И както казват ALLANON и Niili: Dream on, People!