Залата на Планинския Крал

Северните склонове на Мечата планина бяха приютили армиита на княжествата Сивоброд и Слънцеград, решили да подкрепят похода на Ал’Нар. Под тях, в зали, изкопани дълбоко в скалите, беше притаена армията на Планината. Съгледвачи постоянно сновяха из земите на север от лагерите, а по подземните пътища неспирно прииждаха нови войски охраняващи големи кервани с храна и оръжия. Цяла зима Седемте бяха подготвяли този поход и сега виждаха как плановете започваха да придобиват форма. Наближаваше мигът, в който враговете щяха да са събрали цялата си сила и войната щеше да започне.
Но дотогава имаше още време. Време, което щеше да премине в още подготовка…а може би не.
На около три дни път на север от предните постове на армиите, в подножието на малък хълм, встрани от пътя за Нелдаракх, трима пътници бяха направили лагера си за през нощта. Малък огън, на който бяха приготвили вечерята си гонеше мрака на безлунната нощ и хвърляше светлина достатъчно, за да виждат силуетите на конете пасящи наблизо. Двама самодиви и един таласъм седяха край огъня и се наслаждаваха на топлината му във все още хладните пролетни нощи.
Единият самодив хвърли в огъня кокала, който дооглозгваше и погледна другия:
- Признавам, годините само са подобрили готварските ти умения.
Таласъмът измърмори нещо неразбираемо в знак на съгласие и продължи да яде.
Вторият самодив се усмихна:
- Когато бях малък винаги ми беше интересно как успяваха да придадат толкова различни вкусове на едно и също нещо. И постепенно се научих. А и винаги съм обичал да правя неща с ръцете си.
- Това го знам, – кимна събеседникът му. – Надали някога ще разбера какво толкова те привлича в метала и работата с него, че за толкова години не си загубил интерес.
- Като каза толкова години, се сетих. – таласъмът шумно досхруска кокала в ръцете си и продължи – Как всъщност си попаднал на Ал’Нар. Така и никога не си ми казвал.
- Драги ми Саа’нен. Това е история, която е скъпа за мен. Какво ще ми дадеш ако я разкажа. – ухили се самодивият.
- Ама че си…Много добре знам какво ти се върти в главата откакто се настанихме край огъня. Добре. И аз ще разкажа нещо. – въздъхна таласъмът. – Само кажи какво искаш да ти разкажа.
- Искам да разкажеш….-замислено се почеса по главата планинският крал- Искам да разкажеш за събитията, довели те за първия път в моята Зала. Знам някои неща, но не всичко и ще ми е интересно.
- Обожавам истории. – ухили се доволно другата самодива. – А и двамата се справяте много добре с разказването.
- Ти да не си помисли, че ще си измъкнеш опашката неотсечена, гущер такъв. – озъби се таласъмът. – Имаш време да помислиш какво ще ни разкажеш.
- А как ще разказваме всъщност? – попита Истениел. – Само моята история ще отнеме поне две нощи.
Змеят го погледна и каза:
- Пътят до Каним е дълъг. Нощи много. Ще разказваме на части. Всяка вечер ще разказваме и тримата.
- Така ще е доста объркано. – сви рамене таласъмът. – Като нищо ще забравя докъде съм стигнал предната вечер.
- Спокойно. Аз и Бурегонеца ще ти напомним докъде си стигнал. Естествено аз ще очаквам същото от теб.
- Това добре. А как ще решим, кой ще започне първи с разказа си.
- Ще хвърляме зарове – отвърна змеят и бръкна в дисагите си. – Който хвърли най-високо ще започне.
Кана за змея, копие за таласъма и корона за самодивия.
-Така да бъде. – усмихна се Истениел.
- Както предполагам не знаете, роден съм в имение…
- Вече започва да звучи страшно – таласъмът се разтрепера престорено и ушите му се сиха към главата.
Кралят запрати дървената си чаша към главата му. Саа’нен я улови във въздуха.
- Ако ще ме прекъсваш няма да разказвам.
- Добре де. Ама нали няма да я разтегляш прекалено много.
- Много ясно. Но за да разберете защо направих някои от нещата в разказа ми, ще трябва да започна от толкова далеч.
- Ама… – започна таласъмът, но спря, защото трябваше да избегне запратената от Бурегонеца клонка.
- Та както казах….- пое си дъх Кралят на Планината и продължи: