Залата на Планинския Крал

Подозирам всички ви, че очаквате поредната хахава приказка. Е, да ама не. Има да почакате дотогава. Което няма да е дълго.
А може би ще преведа една приказка. Приказка, която определено има нужда да бъде преведена. И то такава, каквато е написана. Без промени. И то май не само една. Преди време се сблъсках с неадаптираните версии на приказките на Братя Грим. И останах поразен. Е да… но още не бях срещнал тези на Шарл Перо. Всъщност на български не съм срещал нито едните нито другите. Моля ако някой се сеща за подобно издание да ми го каже. И така… всичко започна в един есенен следобед, когато ми се наложи да потърся електронна версия на приказката за Спящата красавица. Причините за това нямат място тук. Естествено (Нямам никакво намерение да излагам причините, поради които е така) на български не можах да намеря такава. И потърсих на някой друг говорен от мен език. Попаднах на почти непроменен превод на приказките на английски. На всички приказки от сборника „Приказките на Майка гъска“ от Шарл Перо. Почти непроменен, защото оригиналното издание е от зората на 19 век и намереният вариант е с модернизиран правопис и пунктуация.
Още заглавието ме озадачи. „Спящата красавица от горите“. Замислено потърсих други места, където да има заглавието… ами… така е. А кой е откраднал гората от красавицата докато е спяла? (Тук въобще нямам намерение да споменаваме разни политически драми, не се и надявайте) На този въпрос е много много трдно да се отговори. И много лесно, всъщност.
Възрастните. Защо? Е … на този въпрос е много по-сложно да се отговори.
Всъщност може би е добра идея да погледнем в историите и приказките като начало. Когато са били създавани те никога не са били замисляни за деца. Все пак първоначалните религии и вярвания са били точно такива. Самодивите, вилите и другите онеправдани от хората същества са властвали над въображението на възрастните, а после са били избутани там, където доскоро бяха недосегаеми – в детския свят. Спомнете си песните. Нима мислите, че една песен от 20+ куплета би могла да се запомни от едно дете? Или че пътуващите певци са си изкарвали прехраната като са развеселявали болярски деца.
Не. Приказките не са били за деца. Но с времето материалното в вземало връх над духовното и приазките отивали все повее към децата.
Да се върнем на това, че вече (има няма 300 години) приказките са за децата. А какво трябва да прави една приказка, за да се хареса на децата. ( Според преподавателката ми по „Литература за деца и юноши“ те са най-капризната публика и съм съгласен с нея) Много неща. Но да попитаме възрастните по въпроса:
„Да поучава, да възпитава, да предупреждава, но да не плаши“
След като имаме произведение за деца… не е лоша идеята. Но все пак да погледнем една любима моя история на ужасите.
„Червената шапчица“. Прекрасна история. Има си вълк и шапка (качулка в оригинала ама сега няма да се заяждаме).
Която всички знаем как завършва. А знаем ли всъщност? Във версиите които аз съм чел/чувал има сериозни разлики по въпроса.
Първо: Не е ясно кой се появява след като вълка изяжда Шапчицата. ( ако някой се е опитвал да си яде шапката, да каже какви са на вкус и защо изобщо един уважаващ себе си вълк ще стигне до там) В едни версии ловец, в други дървар.
Второ: Как всъщност умира вълка. В едни версии ловецът/дърварят го убива, разпорва го и от корема му излизат бабата и Шапката. В други ловецът/дърварят го намират заспал, разпорва го вади непокътнатите баба и Шапка, пълни му корема с камъни и го зашива. Още едно разклонение има и тук. Дали го хвърлят в кладенеца или той сам скача, стреснат от ловеца.
Още някога много ме озадачаваха различните версии, но според баща ми и дядо ми приказките имат различни версии по същата причина, по която и вицовете. Щеше да е прекрасно, ако само бяха народни приказки, а не вече събрани от г-н Перо.
По-късно оставих авторските приказки на малко по-заден план запленен от народните такива и по-късно от фентъзито. Но в случая това няма значение, споменах го само като извинение, че не съм се поровил по въпроса по-скоро.
Знаете ли как всъщност свършва приказката за Червената шапчица? Вълкът скача и я изяжда. Точка. ТОЧКА. Това е. Няма професионално неориентирани типове, няма мъртвешки сън, като причинен от пълна упойка, няма нелицензирано практикуване на хирургия. Няма неработещ дъвкателен и храносмилателен апарат на вълка. Всичко това е написано от хората адаптирали приказката на Шарл Перо за деца. С цел да бъде по-малко плашеща и може би по-поучителна. За по-малко плашеща…..да бе. Всеки нормален човек е наясно колко точно кръв се пролива при тези намеси. Децата от моето поколение имат горе долу някаква представа колко кръв се пролива като се порежеш. Да, чувам вече възгласите. Ама така бабата и Шапката са цели. Да, ама после върви обяснявай на любопитното хлапе как точно вълкът, който е с размера на „нашия Шаро“ е глътнал баба и Шапка цели. И още куп въпроси от този сорт причинени от желанието да бъде смекчена приказката.
По-поучителна? Шарл Перо слага следната поука след приказката:
‘Децата, особено привлекателните и благовъзпитани млади дами, никога не трябва да говорят с непознати, защото, ако го направят, може да осигурят вечерята на някой вълк. И като казвам „вълк“ знайте, че има много видове вълци. Има и онези, които са чаровни, тихи, учтиви, спокойни, дори мили които преследват млади жени по домовете им и по улиците. И, за нещастие. тези учтиви вълци са най-опасните от всички.“
Какво получаваме с добавянето на ловеца/дърваря към тази пука? Урокът, че дори и да сме в смъртна опасност все ще се намери кой да ни измъкне. Т.е спокойно в каквито и каши да се забъркаш винаги ще се намери кой да те измъкне. Е, да живее поуката. Вместо да си отваряш очите на четири и да се пазиш, разчитай на някой друг да те спасява.
А за това доколко сегашните деца се впечатляват от страшни приказки…. въобще не ми се говори. Надали едно изяждане от вълк би впечатлило хлапе, което е на цели 6 и вече прави хедшотове в CS. И само някой да е посмял да ми каже, че приказките са за по-малките. Да и за тях са. И тогава имат най-голямо влияние… само че…съм убеден, че повече от 3/4 от тях не са виждали кокошка на живо, камо ли вълк
Преди време се опитах да разкажа приказка на малката си племенничка. Тогава тя беше на 5. Започнах да и разказвам нещо хм сравнително интересно. „Тримата братя и златната ябълка“ Стигнах до ламята, която крадяла ябълката… и бях центриран с въпрос: Какво е ламя? Отговорих, че е голям гущер… и веднага последва: „Като динозаврите ли? Аз много обичам да гледам по Дискавъри за динозаврите. Особено за тиранозавъра и другите дето ядат месо.“ А аз съм седнал за лами да разказвам видите ли…..
Та от какво всъщност пазим крехката детска психика? От динозаврите по Дискавъри, от курпумите в CS или от вълка, който изял Шапката, защото тя не спазвала правилото да не говори с непознати.
Червената шапчица някак ще я преживеем. И оправданието, че така е по-поучителна и по-малко страшна.
Само че има една приказка, която е още по-осакатена. Вече я споменах в началото. „Спящата красавица от горите“. След като се уверих, че това е оригиналното и заглавие, аз продължих да чета. В средата на приказката спрях озадачен. До там свършваха спомените ми за приказката. Разпитах двадесетина колеги и приятели и отговорът навсякъде беше един и същ: Приказката свършва след като принцът целува принцесата, тя се събужда, а след нея и целият замък. И всички живели щастливо до края на дните си.
Е да, ама не. Приказката свършва с това, как кралицата-огре се хвърля в казана, където събрала всякакви гадини, за да убият красавицата и децата й. И животните я изяли. Кралица-огре? Каква кралица огре? Нали, знаех си. Всъщност кралицата-огре е майката на принца. Той с колениченето си до леглото на Спящата красавица я е събудил. Как за бога си представяте че с идеите за благовъзпитанието и благоприличието от онова време един Принц ще си позволи да целуне непозната принцеса. Това да не ви е „Далас“? А какво общо има майка му с цялата работа… е… това.. или го прочетете или изчакайте да го преведа. (до края на другата седмица като гледам) Но знайте, че половината приказка не е публикувана на български език по спомените на доста хора. Моля, ако някой има друга информация да ми каже кое е изданието, за да си го намеря.
За това отношение към приказката, аз лично не намерих аргумент. Ако е било за да бъде смекчена….тогава други приказки въобще не би трябвало да са публикувани изцяло.
Може би ако не бяха адаптирани приказките, авторите на „Комплексът на Пепеляшка“ и „Синдромът на Спящата красавица“ биха имали малко по-различни заглавия на книгите си. Но върви ги разбери псих*те.
Всъщност от цялата ми среща съм сигурен в едно нещо. Приказките, които ще разказвам на деца, (няма значение чии) ще са истинските. И без това трудно може един разказвач на приказки да се конкурира с телевизията…

Първата ми среща с творчеството на Хенрик Сенкевич беше с направения на комикс в дъга „Стас и Нели“. Не си спомням точно на колко години съм бил, но подозирам е било някъде преди десетата. Приключенията на Стас Тарковски и Нел Ролинсън много напомняха на нещо писано от Емилио Салгари или Карл Май, чийто голям фен бях тогава (а и все още съм). Реших да потърся още негови книги и бях разочарован безкрайно много, когато в детския отдел на нито една от библиотеките не намерих. С течение на времето името на автора остана само блед спомен.
Когато бях на 12 походът срещу домашната библиотека ме изправи пред „Кръстоносци“. Историческите романи винаги са ми били слабост, а и имах смътен спомен, че този автор ми е харесал. Въпреки че книгата беше с доста странен език не се предадох и я дочетох докрай. И останах очарован. Отдавна вече не гледам с онези очи на книгите и не мога да кажа какво точно ме привлече към книгата тогава. Може би приликата с романите на Уолтър Скот, близостта до странния език на Томас Малори или просто идеята за рицарството така красиво описана. Тогава се опитах да чета и „Quo Vadis?“, но си спомням, че въпреки че вече бях свикнал с езика ми беше много странна и затова я оставих.
Последва разказът „Янко Музиканта“ – предполагам повечето от вас си го спомнят от ученическите години. Когато учителката по български попита: „Някой от вас чувал ли е за друга книга на същия автор?“ отговорих с: „Да. „Кръстоносци.“ И дори съм я чел.“ Тя ме погледна учудено и каза: „Ама тя не е ли малко тежка като за теб“. Моят отговор подсилен от цялата детска увереност и незнание беше: “ Ами малко да, ама аз чета предимно легнал и тогава не ми пречи.“
След това се опитах да намеря малко повече неща за автора, отколкото имаше в учебника по литература. Вече не си спомням какво съм успял да намеря, но си спомням, че задоволи любопитството ми. Тук ще се опитам поне малко да запозная читателите с човека Хенрих Сенкевич и да се опитам да опиша поне рамките на творчеството му, което заслужава поне по статия на книга.
Хенрик Адам Александър Пий Сенкевич е роден на 5 май 1846 г. в селцето Вола Окшеска в обедняло шляхтишко (дребноблагородническо) семейство. Родителите му се местят няколко пъти, докато накрая се установяват във Варшава през 1861, където от три години Хенрик учи в гимназия. Според желанието на родителите си се явява успешно на изпитите медицинския факултет на Главното училище (бъдещ руски университет, но по това време нещо като колеж), но променя решението си и се прехвърля в Юридическия. Накрая учи до последните изпити в Института по филология и история. Напуска университета през 1871 г., без да се дипломира.
Като журналист за първи път публикува през 1869 рецензия върху театрални представления. Началните му литературни опити излизат през 1872 г. (“Хуморески от чантата на Ворошило”, “Напразно”). От 1872 до 1887 Сенкевич редовно се появява на страниците на варшавския печат като репортер и фейлетонист.
През 1874-75 г. е съсобственик на двуседмичника “Нива” , а по-късно работи като редактор в консервативния вестник “Слово”.
Началото на творческите успехи на Сенкевич настъпва, когато редакторът на популярната “Газета полска” Едуард Лео забелязва таланта на младия сътрудник на изданието и го праща като кореспондент в Съединените щати. Хрониките от Америка се появяват под псевдоним “Литвос” и всъщност спасяват вестника от тежка финансова криза. През 1878 са публикувани самостоятелно като “Писма от пътуването до Америка”. Докато живее в Калифорния, Сенкевич опитва да създаде земеделска комуна с други полски емигранти.
През 1878 се връща в Европа като прекарва в Лондон и Париж около година. Във Франция се запознава с натурализма, ново течение в литературата.
Престоят му в Америка и писмата му публикувани в пресата го правят известен и насочват интереса на обществото към него. Болеслав Прус в специална статия посветена на Сенкевич публикувана във в. Варшавски куриер показва популярността му: “Когато се разбра, че се е върнал от Америка почти всяка жена се припознаваше в него във всеки висок и красив мъж. … Когато забелязах, че всеки мъж има прическа като неговата, а младите един след друг пускат кралски бради и се опитват да придобият същата поза и благороден израз на лицето, осъзнах, че искам да го срещна лично…От ъгъла на стаята, където се намирах се виждаше ясно, че тя е препълнена с представителки на нежния пол. Някои от мъжете тук, дошли или за да забавляват дамите или за да пишат репортажи за Сенкевич очевидно са толкова повлияни от женското присъствие, че са започнали да говорят като жени. “
През 1879 в Лвов Сенкевич държи лекция озаглавена „От Ню Йорк до Калифорния“. През 1880 в хотел „Базар“ той чете новелата си „За хляба“, в която се разказва за живота на полските емигранти в САЩ. В Шчавница, на път от Лвов през 1879 той държи друга лекция за престоя си в Америка. Там среща за първи път бъдещата си съпруга Мария Шеткевич. Научава, че цялото й семейство ще пътува до Венеция. Сенкевич също пътува натам и се среща лично с нея. Романтика, да пропътуваш половин Европа за да се видиш с любовта си и да се върнете обратно. Женят се през 1881, като Сенкевич има проблем с набавянето на документите за сватбата. Един от тях трябва да бъде издаден от общински чиновник. Условието да бъде издаден е да остане 6 седмици на едно място, което се оказва направо невъзможно за него, защото животът му е едно голямо пътуване. Но все пак документът е набавен и сватбата осъществена. Семейството има две деца – Хенрик Йосиф и Ядвига Мария , но щастието им не продължава дълго, Мария умира през 1885 от туберкулоза.
През 1886 Сенкевич прави обиколка из Истанбул, Атина, Неапол и Рим. През 1888 г. пътува до Испания, а през 1890 г. отива в Занзибар като член на ловна експедиция.
През 80-те години авторът се включва активно в политическия и обществен живот на Полша. През 1882 г. става съучредител на Касата на името на Юзеф Мяновски, а през 1889 г. основава стипендия на името на Мария Сенкевич за творци и писатели, болни от туберкулоза, както и противотуберкулозен санаториум в Закопане. През 1899-1900 г. е председател на варшавската Литературна каса. През 1904 г. публикува анонимно “Отворено писмо на един поляк до руския министър”, в знак на протест срещу държавния терор в полските земи от страна на руснаците.
През 1905 г. става съосновател на просветната организация Полска училищна младеж и до 1907 г. ръководи нейния надзорен съвет. През 1906 г. публикува отворено писмо до пруския крал и немски император Вилхелм II, осъждайки преследванията на поляци на територията на Прусия. През 1908 г. Сенкевич организира международна анкета “Прусия и Полша”, в която няколко десетки европейски общественици порицават берлинската репресивна политика спрямо поляците.
Най-напред Хенрик Сенкевич се утвърждава в полето на натуралистичната белетристика, редом с друг емблематичен полски автор от същия период, Болеслав Прус (чийто коментари за популярността на Сенкевич, вече видяхме). Основно творбите му могат да бъдат разделени на групи: животът на поляците в Америка, окаяният селски живот, децата.
Връх в творчеството на Сенкевич са неговите исторически творби. Приемани с колебание от критиката в началото, те излизат като подлистници в пресата и така си спечелват огромна популярност. Първи е разказът “Татарски плен” излязъл през 1880 . В писмо от 1884 до Станислав Смолка – редактор в краковския в. „Час“ авторът пише “Най вероятно романът, който се получава, ще е озаглавен „Вълче гнездо“(Wilcze gniazdo)“ Романът който се споменава в писмото започва да излиза в подлистници на в. Слово от 2-ри май 1883 до 1-ви март 1884 под името „С огън и меч“. По същото време с помощта на Смолка излиза и в „Час“.
“С огън и меч” ,поставя началото на тематична историческа трилогия продължила в “Потоп”, иазлязъл през 1886 и “Пан Володиовски” , през1888. В нея Сенкевич въвежда схема на баланс между историческата и авантюрната сюжетна линия използвана от сър Уолтър Скот. Както казах, това е едно от нещата, които ме привлякоха към романите му Авторът акцентира главно върху големи сътресения на устоите на Жечпосполита и войните през втората половина на 17 век и войните от: въстанието на Хмелницки, шведското нашествие, войната с турците. Във всеки от трите романа наред с измислените персонажи е обрисуван и полски национален герой – Йереми Вишньовецки в „С огън и меч“, Стефан Чарнецки в „Потоп“, Ян Собески в „Пан Володиовски“).
По подобен начин Сенкевич създава и следващия си роман – „Quo vadis“ излязъл през 1896. Тук пресъздаването на римската история и автентичния живот в империята върви ръка за ръка с личните перипетии и гоненията срещу първите християни. Романът печели определението “християнски бестселър” и хвалебствия от Наместника на Св. Петър. „Quo vadis“ носи на автора си огромно международно признание, преведен е на много езици включително арабски и японски.
Шедьовърът на животa на Сенкевич e романът „Кръстоносци“ (1900), посветен на войната с Тевтонския орден в края на 14 и началото на 15 век, достигнала своя епичен връх в битката при Грюнвалд през 1410.
През 1900 г. Хенрик Сенкевич е почетен с тържествено честване на 25-годишния му творчески юбилей. В знак на признателност полската общественост му дарява имението Облегорек край Келце, купено с пари, събрани чрез подписка.
Най-голямото световно признание е Нобеловата награда за литература от 1905 година. В речта си при приеманетой той казва, че тази чест е особено висока за един син на Полша. „Тя беше обявена за мъртва, но ето доказателство, че Тя е жива“ и добавя “ Беше обявена за победена, но ето доказателство, че Тя е победител.“
Сенкевич става почетен доктор на Ягелонския университет през1900 и на Лвовския през 1911, член на Краковската академия на наукитее от 1893, на Варшавското научно дружество от 1907, на Царската академия на науките в Петербург е от 1896, на Чешката академия в Прага от 1900 и на Сръбската академия на науките от 1906, както и почетен гражданин на Лвов от 1902.
Първата световна война принуждава Сенкевич да се премести в неутралната Швейцария, където сформира с други полски бежанци и родолюбци Швейцарски генерален комитет за подпомагане на пострадалите от войната. Умира на 15 ноември 1916 г. във Вьове, Швейцария. През 1924 г. тленните му останки са пренесени във Варшава и положени в катедралата “Свети Ян”.

Или За Некромантията в българската образователна система.

Знам, че на празник като 24 май, който по традиция свързваме с учители, цветя, усмивки, слънце, свирещи клаксони, викащи абитуриенти, голи девойки по улиците, е много трудно някой да се сети за нещо мрачно. Ама на. Твърдо съм решил да ви разваля празничното настроение.
По добрия стар почин на отегчаващите разказвачи на приказки започваме къде… в началото. Но преди това искам да кажа, че ще се постарая да не размахвам обвинително пръст към никого. Прекалено често, прекалено много хора го правят.
И така…. началото.
Всичко започва с птиците. Особено една такава с дълги крака и дъъъъълъг червен клюн. Или всъщност две. Носещи съответно синьо и розово вързопче. Хм, май се отплеснах прекалено много в началото. Мааалко по-напред.
Двете вързопчета отдавна са пораснали и са решили да пуснат поръчка за свое.
Лошо няма. Те щъркелите и без това си нямат друга работа. Та малкото вързопче независимо от цвета си пораства и се появява сериозен проблем. Докато мама и тати са на работа, кой ще се грижи за него. Естествено тук една голяма част биха възкликнали: „Баба!“. Нищо против жените в напреднала възраст, аз самият съм бил бил поверяван достатъчно често на грижите на моята, ама все пак говорим за Некромантия, а не за Вещерство, така че изключваме бабите.
Институцията наречена детска ясла. Мястото, където бъдещите жертви за първи път се сблъскват с Изкуството. Понеже обещах, че няма да говоря за слънчеви и приятни неща ще оставим прекрасните и слънчеви ясли настрана. Имаме си няколко страшни историйки от преди година-две, които определено са за предпочитане.
Поради достатъчно ниското заплащане много малко са жените ( Тук за първи път се сблъскваме с изненадващото откритие, че повечето некроманти са жени), на които им се занимава с количества чужди деца. И те го правят която както може. Да изтрайваш толкова пищяши и миришещи малки същества всеки ден не е лесно, затова се случва някои да се обърнат към Изкуството. И ако някой случайно успее да наруши Мълчанието във вестниците се появяват сериозни заглавия от типа на: „Не давайте децата си в ясли!“; „Дете посинено в ясла“;“2 годишен малчуган разказва“ и трудът на истинските Некроманти е изложен на опасност . Но тези случаи са редки. По-често се случва децата да преминат през тези заведения без външни признаци за това, че Покварата ги е докоснала.
Оцелелите през яслите продължават напред към следващия кръг обучение – детските градини. Тук те са вече достатъчно големи, за да бъдат научени какво е Страх. Започва се с едно невинно малко момиченце, също като повечето в групата, след това продължаваме напред към 7 малки козленца ( Take one plump kid… (това си е съвсем реална рецепта)) за да се стигне до великани и на всичките им се случва какво? Биват изядени. От зли животни. Били те вълци, котки, мечки, зайци или други деца на Дявола. Приказките, които всички сме чували в детската градина, имат за единствената цел да ни научат да се страхуваме, защото Страхът цел една единствена има, да. До гняв води той, а пък до омраза гневът ….(както повечето от вас са се сетили последните 15 думи не са съвсем мои). Страхът им дава желание за контрол и власт.
Тогава бива отворено съзнанието на малките към Мистичното и Истински Легендарното. Легенди като тази за Жоро Павето, Zer0Co0l, Teh_Fant0m, и други стряскащи образи от съвремието ни и близкото минало биват вдълбанни в мислите. Но освен тези образи започва да се появяват и други. Бива показано колко е добре всъщност да си беден, но честен, гладен, но с изпълнен дълг и така нататък. Постепенно така Некромантите Чираци, които са заменили Послушниците от яслите, отсяват борбените натури от послушните и безропотните. Така се постига двойна цел, възпитават се бъдещите Господари и бъдещия електорат и това още от ранна детска възраст. Там се оформят натурите, които ще се борят за и срещу установения ред.
Напускаме детските градини заедно с оцелелите и се отправяме към централната образователна система. Естествено нека да започнем с Деня и Ритуала на посвещаването. Първият учебен ден. Тогава като знак за раздяла с невинността децата подаряват на Некромантите Адепти цветя. Усмивките на лицата на децата показват, че въобще и идея си нямат в какво се забъркват. Преди да се усетят биват вкарани в машината и изтезанията започват. Урок след урок, ден след ден. Година след година. Биват учени неща, които не винаги имат реално приложение понякога в условия, пред които спартанската „агоги“ бледнее. Защото когато имаш свободата на открития терен можеш да се пренесеш на по-добро място, но когато си затворен в кабинет, чийто таван е слязъл наполовина над главата ти, работиш с материали, които баба ти е смятала за стари няма как да не проявиш интерес към Изкуството. Защото повечето училища, край които минавам, напомнят на гробници отпреди Пирамидите съдейки по нивото на разруха. С напредването на цикъла на Посвещаване по-обнадеждаващите започват да проявяват характерните за Некромантите навици, а именно; да седят до късно през нощта надвесили глава над печатни творения или впили очи в заместилия Кълбото за призовавания монитор; да прекарват дните си в полуосветени дупки изпълнени със странни миризми и пушеци. Тук се появвява и субкултурата на Не-мъртвите – плод на усиления труд на Некромантите, макар тук да се извършват първите ритуали за същинската трансформация, чието място и време е още далеч.
Идва моментът в който училищният курс на обучение приключва. С дни и нощи на алкохолно и наркотично опиянение, със странна смесица от аромати, с оскъдно облекло за жените и наподобяващо униформа за мъжете. След ритуалния вой на клаксони и призоваването на висок глас и в хор на призраците на изминалите години идва и страшния момент на избора.
А сега накъде? Понеже все пак говорим за Некромантите поемаме по единствения възможен път – към университетите. Тук Майсторите Некроманти сътворяват своите адепти посредством мъчителни периоди на безсъние и бдение наричани сесии. Тук окончателно бива създадена културата на Не-мъртвите – същества завинаги предпочели нощта като предпочитано време за живот и работа. Избрали подземията с изкуствено осветление пред носещата гибел за тях светлина на слъчевия ден. От тук излизат и не много, но качествени Некроманти от всички рангове, за да бъдат пуснати отново в образователната система, където да поемат задълженията си в изграждане на идните поколения. За да бъдем съвсем точни трябва да споменем и върколаците – персони за които слънцето и луната са еднакво приемливо осветление, смятащи, че сънят е нещо, което се случва на другите и по тази причина не особено необходим. Разчитащи, че работохолизмът е прекрасен начин да залъжеш жаждата си за живот и безкрайно разочаровани, че не е така. И накрая обикновените хора, които оцелели през всичките перипетии и запазили себе си продължават напред с идеята, че нещата ако не станат мног по-лоши ще се оправят.
Всъщност знам, че Некромантията опнякога не е личен избор, но това не ме спира да се възхищавам на всички избрали трудния и гладен път на Просветлените. Не е лесно да правиш това, което другите не искат и да получаваш малко в замяна. Да трябва да поправяш грешките на другите и винаги да бъдеш оплюван, когато не успееш. Да се бориш да запазиш една култура, която като че ли не иска да бъде спасена. Но борбата не е безсмислена.
Поклон пред вас, скъпи Некроманти и Честит Празник. Нека никога не угасне Пламъкът в Нощта. Нека винаги има към кого будните младежи да се обърнат жадни за знания и пълни с желание за градеж. Благодаря за всичко, което сте направили за нас, правите за сегашната младеж и ще продължите да правите за тези след тях.
Нека Славянските Първоучители бъдат благословени за силата на Словото, което са ни дали и нека то пребъде!

П.С. Ама ме бива за популистки творби А като гледам връзката между заглавието и текста може и за джърналист да ме вземат някъде.

Jack O’Neill написа:
„Ще бъдa приятно изненадан, но съм до такава степен скептик, че няма накъде повече.“

Подобно изказване чух преди 8 години. Тогава, малко след концерта на Металика, се срещнах с един съученик от гимназията. Той беше човекът, у когото за първи път видях тениска на Blind Guardian. Заговорихме се за концерти и т.н., и аз му споделих, че много бих се зарадвал да чуя Blind Guardian на живо в София. Той се усмихна тъжно и цитира интервю с Фънки, който заявил, че СМЕ няма да поканят Blind Guardian, защото нямало да съберат достатъчно публика.

СМЕ така и не поканиха Blind Guardian.

Но близо 3000 фена на групата ги видяхме, чухме и пяхме с тях, тук, в София.
Трудно ми е да опиша емоцията, с която отидох на концерта. Всъщност това е първия концерт на една от челната петица на любимите ми групи, на който ходя. И наистина, ама наистина бях ентусиазиран. Всичко в мен подскачаше. В мислите ми нахлуваха части от песни, за да бъдат заменени от други миг по-късно.

Част от мен все още не можеше да повярва.

Най-сетне в седем без петнадесет започнаха да пускат в залата. Един поглед към озвучението ме накара да се откажа от идеята да стоя пред сцената. Исках да чуя тази група и да ги видя. И така добрахме се до прилична позиция на седалките. На едно и също ниво със сцената и точно срещу центъра й.

Подгряващата група направо изби рибата. С пушка. Не знам на кого точно му е хрумнало да пусне прогресив група за подгряване на пауър такава, но идеята определено ме озадачи. Нямам нищо против Velvet project, ама 2 песни с обща дължина повече от половин час ми дойдоха малко множко. Добре, че момчетата знаеха как да общуват с публиката, и скоро всичко си дойде на мястото. И аплаузите на края на изпълнението им не бяха от благодарност, че си тръгват.

Времевото разпределение май не беше домислено съвсем. Музиката пусната след като Velvet Project слязоха от сцената – също. Сещате се за онази музика, която се пуска в клубовете, когато персоналът вече иска да затваря….

Но какво, пък. В един момент звуците от последната битка от Войната на гнева отекнаха в зала Фестивална. Публиката без никакъв проблем ги заглуши. А когато на сцената се появи групата, вече нищо друго нямаше значение.

War of wrath беше последвана както трябва от Into the storm. И в този момент публиката загуби личностността си. Беше едно цяло. От Хора на балрозите при Ангбандското национално радио пеещ „We are following the will of the one, through the dark age and into the storm“, през група бардове пеещи песента за „A once and future king“, към нолдорите гледащи как „Time stands still at the Iron hill“ и викингите очакващи да поемат пътя си към Валхала. Не знам дали на друг концерт съм се усещал чак толкова част от цялото. Публиката просто застана пред едно огледало и премина през него завинаги „Lost in the Twilight hall“ и нямаше никакво намерение да се връща.

Дори и след като Blind Guardian приключиха концерта си с „And then there was silence“ троянците в залата продължиха да скандират „Guardian! Guardian! Guardian!“ (тук едва се удържам да не добавя едно „of the blind“). И така десетина минути, докато пламъците на горящата Троя бавно угасваха в мислите ни.

Тогава те се завърнаха за размазващата финална част. Която започна с Imaginations from the other side.

Това, което последва беше нещо, което до този момент бях чувал само. И бях гледал на записи от концерти. Но нямаше как да бъде подготвен. Всичките пъти, в които с приятели сме пяли заедно The Bards’ Song: In the forest, нямаше как да ме подготвят за това нейно изпълнение. Хиляди гласове пеещи като един. Просто нямам думи да опиша усещането. Сякаш бях във всяко едно кътче на залата и пеех от там.

Последнoто изпълнение за концерта беше „Mirror, Mirror“. Беше прекрасен завършек на страхотен концерт.

Макар залата да не беше съвсем адекватна за озвучаването, този концерт определено ще е нещо, което ще обитава често мислите ми следващите дни, и няма да е защото гласните ми струни ще трябва да се възстановят.

Set-list:
1. Into the Storm
2. Wellcome to dying
3. Nightfall
4. The script for my requiem
5. Fly
6. Valhalla
7. Time stands still
8. A past and future secret
9. This will never end
1о. Lost in a twilight hall
11. Punishment divine
12. And then there was silence
_______

14. Imaginations from the other side
15. The bard’s song: In the forest
16. Mirror, Mirror

Това си е точно преписано копие от оригиналния сетлист. Няма грешки в номерацията.
За посещаемостта бих могъл да кажа, че определено можем повече, но знам, че за концерта много хора не бяха разбрали. Затова, когато дойдат отново, ще сме повече. Много повече Напук на Фънки.

А че ще дойдат е повече от сигурно. Ако не за друго, то поне защото българското знаме с надпис BulGaria с шрифта използван от тях самите за името на групата ще им напомня за нас. То, както и другото знаме на групата с площ 4 и половина квадратни метра, подарено им от Българската гилдия на бардовете са спомен, който трудно се забравя.

Blind Guardian видяха българските си фенове и българските фенове видяха Blind Guardian. Срещата беше невероятна и се надявам, че скоро ще има още такива.

Другото лице на тази статия в Сивостен

След като Замунда.нет се опита да избяга от Главна Дирекция за Борба с Обикновения Потребител, от ГДБОП отговориха, че видиш ли Сирия им е в задния двор и ще правят каквото си искат със собственост на сирийски граждани. Няма лошо, особено ако тази собственост нарушава закона. Само дето не потропаха на вратата на въпросния гражданин, а на бившия собственик. То бива бива лаг, ама чак пък толкоз.
Днес арестуваха шефа на Аренабг.ком. При серия акции са били иззети от 14 различни помещения в столицата голямо количество техника и носители.
И другата седмица щяло да има подобни изпълнения. И всички интернет доставчици щели да бъдат предупредени да си махнат пиратското съдържание на сървърите. Е поне са предупредени и като се трупнат на вратата на съответния доставчик няма да получат най-голямата колекция от музика в България, както веднъж вече им се случи.
Аренабг била подпомагала разпространението на детска порнография. Абе паметта ли ме лъже или подобно обвинение вече беше повдигано веднъж към една друга компания. Започват да свършват възможните такива или е нарочно. Защото този път вече съвсем прилича на опит да бъдат събрани в едни лица Организираната престъпност и обикновения потребител. Не за друго ми за да е ясно какво точно е ОП в съкращението.
И всичко това в името на защитата на авторските права. Свещеното авторско право. „Пиратството ограбва!“ Прекрасна кампания. чийто плакати всички сме виждали. Я да видим колко точно от нас са ограбили интелектуална собственост на Христо Гърбов или Йоана Буковска. Но пък и те надали са пострадали чак толкова. Защото няма как да изпиратстваш театрална постановка. Освен ако не вземеш на абордаж театъра. А с количеството публика в храмовете на Мелпомена напоследък, това ще е истинско щастие, а не бедствие за актьорите. Не.. проблемът е в доста по-големи риби. Които не се борят за трохи, а за едно доста по-тлъсто право. Правото да се изкара още един милион. Ако трябва да цитирам Queensryche и песента им Revolution Calling – But now the holy dollar rules everybody’s lives / Gotta make a million doesn’t matter who dies.
Смърт. Колко начина да причините нечия смърт се сещате. Аз лично много. Особено ако за целта бъде предложена и съответната сума. Питате какво общо има това с аренабг.ком ли? Ами лесно е. ГДБОП. Същата тази дирекция, която трябва да се занимава с Организираната Престъпност, а не с обикновения потребител. Аз лично винаги съм свързвал наркоканалите, поръчковите убийства, проституцията с първото, а не с второто. Е да, ама вместо да разбиват наркоканали, си играем „Познай къде е тракера?“. Защото е по-лесно и далеч няма такъв шанс да настъпиш не-когото-трябва по мазола. Само дето така настъпват по мазола някой друг.
Мен. И тези като мен. Тези като вас. Вече чувам гласовете: „Ние какво можем да направим? Те винаги правят каквото си искат и се крият зад маската на закона!“ Може и така да е, но ако не се опитваме няма как да успеем. И винаги те ще печелят. И винаги закона ще ги пази. Дори и когато нарушават други закони.
Ако все пак бъде осъдена държавата, че нейни служители са нарушили закона, кой плаща. Държавата. А тя откъде има пари? От нашите данъци. От моите изкарани с безсънни нощи, пълни с взиране в монитора, пари. Аз и вие сме държавата. Без нас тя е едно име. Или казано с други думи: когато държавен служител наруши закона плащам аз. Което си е чиста кражба. Директна и много по-груба от каквато и да може да причини един потребител на торент мрежа.
Защо аз трябва да спазвам едни закони, когато моите конституционни права са нарушени? И как да знам въпросните закони като не искам да чета от монитор, а на сайтовете, където са качени има знак за „Всички права запазени“ и няма как да си ги запазя на харда или принтирам, защото ще наруша авторските права. А всъщност дали въпросните сайтове имат авторски права над законите? Не вярвате? Сайтът на Шапката на ГДБОП Вижте синята лента най-отдолу. И ми кажете как, след като знам какво се случва с нарушителите на авторски права непринадлежащи на МВР, да се възползвам от услужливо предложените линкове Запази или Отпечатай на сайта с права запазени от МВР?
Но да се върнем на темата. Българските тракери си отидоха. Един след друг. Едни сами си потопиха корабите. Други бяха отведени до Екзекуционния док. Дали обаче гибелта на капитаните ще спре екипажите? Надали. По-вероятно да се преместят на други кораби с други капитани, във води, в които не плават крайбрежните флоти на ГДБОП.
Както ще направя аз.

Другото лице на статията в: Сивостен