Стаята не беше малка, по дворцовите стандарти. Което ще рече, че за обикновените хора минаваше за зала. В единият и край близо до камината беше сложена маса с четири стола, с кана и четири чаши, както и тесте карти сложени по средата. На голата каменна стена от всяка страна на огъня висяха по два флага, чийто гербове едвам се виждаха.
Двете дълги стени на залата бяха огромни библиотеки, чиито рафтове се огъваха от дебели подвързани с кожа, дърво и метал томове. В едната библиотека имаше вградена дебела дъбова врата с тежки железни панти.
Далечният край на залата беше осветен от светлина прозираща през четвъртата стена. Ледените блокове, от които беше изградена съхраняваха и няколко десетки бутилки с кехлибарена течност.
Пред тях се бяха застанали трима човека, потънали в тих разговор за правилното съхраняване на благодатната напитка.
Дъбовата врата се отвори със скърцане и в залата влеза четвърти. На главата си имаше превръзка, която потчи скриваше дясното му око. Лявата му ръка висеше на гърдите му поддържана от кожена лента вързана зад врата му и човекът се движеше с видимо накуцване.
Тримата го изгледаха с изумление:
- Какво в името на Деветте Ада, се е случило с теб, Глад? – попита чернокосият.
- Осем, драги ми приятелю. Вече са Осем Ада.
„Far over the Misty Mountains cold,
To dungeons deep and caverns old,
We must away, ere break of day,
To seek our pale enchanted gold.
The dwarves of yore made mighty spells,
While hammers fell like ringing bells,
In places deep, where dark things sleep,
In hollow halls beneath the fells.
For ancient king and elvish lord
There many a gleaming golden hoard
They shaped and wrought, and light they caught,
To hide in gems on hilt of sword.
On silver necklaces they strung
The flowering stars, on crowns they hung
The dragon-fire, on twisted wire
They meshed the light of moon and sun.
Far over the Misty Mountains cold,
To dungeons deep and caverns old,
We must away, ere break of day,
To claim our long-forgotten gold.
Goblets they carved there for themselves,
And harps of gold, where no man delves
There lay they long, and many a song
Was sung unheard by men or elves.
The pines were roaring on the heights,
The wind was moaning in the night,
The fire was red, it flaming spread,
The trees like torches blazed with light.
The bells were ringing in the dale,
And men looked up with faces pale.
The dragon’s ire, more fierce than fire,
Laid low their towers and houses frail.
The mountain smoked beneath the moon.
The dwarves, they heard the tramp of doom.
They fled the hall to dying fall
Beneath his feet, beneath the moon.
Far over the Misty Mountains grim,
To dungeons deep and caverns dim,
We must away, ere break of day,
To win our harps and gold from him!
The wind was on the withered heath,
But in the forest stirred no leaf:
There shadows lay be night or day,
And dark things silent crept beneath.
The wind came down from mountains cold,
And like a tide it roared and rolled.
The branches groaned, the forest moaned,
And leaves were laid upon the mould.
The wind went on from West to East;
All movement in the forest ceased.
But shrill and harsh across the marsh,
Its whistling voices were released.
The grasses hissed, their tassels bent,
The reeds were rattling—on it went.
O’er shaken pool under heavens cool,
Where racing clouds were torn and rent.
It passed the Lonely Mountain bare,
And swept above the dragon’s lair:
There black and dark lay boulders stark,
And flying smoke was in the air.
It left the world and took its flight
Over the wide seas of the night.
The moon set sale upon the gale,
And stars were fanned to leaping light.
Under the Mountain dark and tall,
The King has come unto his hall!
His foe is dead, the Worm of Dread,
And ever so his foes shall fall!
The sword is sharp, the spear is long,
The arrow swift, the Gate is strong.
The heart is bold that looks on gold;
The dwarves no more shall suffer wrong.
The dwarves of yore made mighty spells,
While hammers fell like ringing bells
In places deep, where dark things sleep,
In hollow halls beneath the fells.
On silver necklaces they strung
The light of stars, on crowns they hung
The dragon-fire, from twisted wire
The melody of harps they wrung.
The mountain throne once more is freed!
O! Wandering folk, the summons heed!
Come haste! Come haste! Across the waste!
The king of friend and kin has need.
Now call we over the mountains cold,
‘Come back unto the caverns old!’
Here at the gates the king awaits,
His hands are rich with gems and gold.
The king has come unto his hall
Under the Mountain dark and tall.
The Worm of Dread is slain and dead,
And ever so our foes shall fall!
Farewell we call to hearth and hall!
Though wind may blow and rain may fall,
We must away, ere break of day
Far over the wood and mountain tall.
To Rivendell, where Elves yet dwell
In glades beneath the misty fell.
Through moor and waste we ride in haste,
And whither then we cannot tell.
With foes ahead, behind us dread,
Beneath the sky shall be our bed,
Until at last our toil be passed,
Our journey done, our errand sped.
We must away! We must away!
We ride before the break of day! “
Направо нямам търпение… от песента в трейлъра направо ми настръхва брадата и всичко джуджешко в мен се събужда.
Кълбото светлина докосна земята в пустинята и човекът носен от него стъпи на твърдата земя. Когато усети, че товарът го е напуснал отново прие формата на гълъб и отлетя. Човекът се огледа. Нищо освен изгарящи в жегата скали, прах и пясък докъдето поглед стига. Оскъдните сенки хвърляни от камъните бяха единственото , което променяше еднообразието на цветовете. Човекът седна под една червена скала и зачака играейки си с шепа прах. Чака дълго… ужасно дълго… тридесет и девет дни и тридесет и девет нощи.
В утрото на четиридесетия ден човекът се изправи и реши да се разтъпче. Започна да ходи бавно на изток към сърцето на пустинята. Зад него сянката му го наблюдаваше с интерес, докато накрая й доскуча и чувайки недоволното ръмжене на стомаха му попита:
– Нима си гладен?
- Тялото ми има нужда от храна.
- Знам силата ти, спокойно можеш да превърнеш ей онзи камък в хляб, а онази скала в печено пиле. Защо не го направиш?
- Защото само тялото ми има нужда от храна, но тя не е единственото важно нещо в този свят. Думите Му са по-важни. Защото те дават истинската сила.
- Щом казваш,- каза сянката му, поклати разочаровано глава и замълча.
Човекът продължи през пустинята.
Слънцето клонеше към залеза, когато сянката, която растеше от известно време се изправи и поздрави:
- Добър вечер.
- Щом казваш.
- Искам да те заведа някъде, ще дойдеш ли с мен?
Човекът я погледна, после пустинята на около и сви рамене.
- Защо не. Достатъчно бях тук.
Сянката порастна още и когато последният лъч на слънцето угасна обгърна човека и полетя към звездното небе.
* * *
Планината беше огромна, толкова висока, че човекът се съмняваше дали изобщо е част от света, а не просто нещо, измислено от сянката, за да има къде да отидат. Сянката прие истинската си форма и очите на човека инстинктивно се затвориха. Миг по-късно се отвориха отново и отвътре блестеше светлина, която можеше да се мери с тази отвън.
- Познавам те, – каза човекът. – Силата ти идва от там, откъдето и моята. Някога ти си бил служител на Този, който изпрати мен.
- Служител. Да. Някога бях. И може би донякъде все още съм. – светлината поклати глава тъжно и отново се превърна в сянка. – Подозирам, че знаеш историята за божия слуга Йов. И за това, как успях да подмамя Него, да изпита силата на вярата на един обикновен човек. Човек, точно толкова смъртен, колкото си и ти между другото. Поне колкото си ти в това тяло. Тогава, в края на онази история окончателно се зарадвах, че някога Го напуснах и избрах вместо да Му служа винаги. Защото като видях как той се отнася с верните си слуги, само за да изпита силата на вярата им, се зарадвах, че той вече няма такава власт над мен. Сега имам свое собствено владение, където аз съм господар. Всъщност точно това исках да ти покажа. Виж – сянката махна с ръка и облаците под планината се разнесоха и всички земни царства се показаха.
- Всичко това, може да е твое, стига да го поискаш. Това, което трябва да направиш, ако избереш да приемеш е да ми се поклониш. Да признаеш, че съм по-голям от теб и толкова. И всички земни царства ще са твои завинаги.
- Не мога да го направя. Не само защото само на Него се кланям и на никой друг. По важното е, че съм тук с мисия и ако го направя ще съм предал не само Неговото доверие, но и тях – човекът махна с ръка и посочи земните царства.
- Тях? Да предадеш тях? Искаш ли да видиш какво става след това? Пет-шестотин години отсега.
Сянката махна с ръка и човекът видя как една огромна армия от хора, кълнящи се в Неговото име превзема огромна територия.
- Ето, виждаш ли какво могат хората, които вярват в Него. – каза сянката. – но тази история не приключва тук.
На изток армията беше спряна от град, от чийто стени се носеше друго Негово име, но градът нямаше да успее ако не беше помощта на конен народ наскоро настанил се малко по-на север.
На запад друго племе, наскоро издигнало собствено владение успя да спре и да върне назад Неговата армия.
- И тук не приключва. –продължи сянката и отново махна с ръка – четиристотин години по-късно.
Една друга армия с името на човека на уста връхлетя на изток и с огън и меч се опита да доведе вярата в Него, само защото хората там Го наричаха с друго име.
Човекът се вгледа във воините викащи неговото име и попита:
- Какво носят на гърдите си?
Сянката го погледна стреснато и облаците отново покриха света.
- Нима не знаеш. Той не ти ли е казал? -после, отърсвайки се от изненадата, продължи –
- Ето това ще се случи. И до това води вярата в Него. Кръв и смърт.
- Затова Той ме изпрати тук. За да дам нов път на хората. Защото те трябва да видят истинското Му лице.
- А те дали ще поискат да го направят?
Човекът махна с ръка.
- Махни се, защото аз се кланям само Него, а ти… ти си само един разбунтувал се слуга.
Сянката изчезна прошепвайки:
-Все още има време. Може да ти хареса да бъдеш възхваляван като цар.
* * *
Сянката продължи да наблюдава човека. Видя как събра дванадесетте около себе си. Видя как думите му започват да звучат в сърцата им. Видя как тези, които го чуват и разбират стават все повече и повече. Под едно палмово дърво видя триумфалното влизане в Йерусалим и после, в сянката на Неговия храм видя как животните и търговците бяха прокудени, а свещениците побесняха. Видя и мига, в който човекът осъзна какво трябва да се случи. Видя и опита му да накара един от учениците си да се откаже от това, в което вярва и да го предаде. Ученикът отказа.
Същата вечер сянката слезе при човека.
- Нито веднъж не ме повика. Значи все пак не ти хареса да те славят като цар.
- Не мога да отрека, че е приятно, но ако приема предложението ти няма да им помогна. – отвърна човекът.
- И сега? Как ще им покажеш кой си наистина? След като тези, които трябва да те заведат до там, –сянката махна към един висок хълм край града. – не могат да минат през групите хора събрани около теб без да се пролее много кръв.
- Колкото и да ми е трудно да го призная имам нужда от помощ.
- Защо не помолиш Него?
- Защото това, за което ще го моля, ще противоречи на това, за което ме е изпратил.
- И затова сега търсиш помощ от мен? Понеже не можеш да изпълниш Неговата мисия, без да нарушиш Неговите правила? А какво ще направиш ако поискам да ми се поклониш, за да направя това, което искаш.
Човекът погледна сянката и задържа погледа й.
- Е, добре. Ще го направя, но само защото наистина ми е интересно да видя докъде ще стигнеш.
Човекът се усмихна.
- Нима?
- Да. Виждам в теб онзи блясък, който не съм виждал от много време сред моята третина от звездите.
И сянката направи онова, което човекът й каза. Всели се в душата на ученика и го накара да предаде учителя си. Скрита в сениките на градината чу молбата отправена към Него, защото най-сетне човекът беше започнал да усеща човешкото в себе си и сянката осъзна, че може би е по-близо от победата отколкото очакваше.
После продължи да гледа, макар на моменти да смяташе, че е прекалено и да имаше желание да спре ръката с камшика, който съсипваше това велико творение. Но частица някъде дълбоко вътре ликуваше, защото виждаше как с всеки вик „Разпни го!” от уста доскоро викала „Осанна” светлината в очите на човека намаляваше. И същевременно друга частица проронваше сълза, защото светлината намаляваше.
Накрая тръгна с тълпата нагоре, видя как осакатеното тяло на човека носеше кръста по пътя, докато духът му се бореше за оцеляване под хулите и обидите летящи към него от хората, които доскоро го бяха славословели. По средата на пътя огненото сърце на сянката тъжеше повече отколкото ликуваше, защото част от нея осъзнаваше, че това е път избран от Него и тъгата постепенно прерастваше в гняв. Същият онзи гняв, който някога беше отнесъл една трета от звездите на небето в изгнание. Мислите на сянката бяха прекъснати от залитане на човека, който под тежеста на кръста се опря на една къща. Стопанинът на къщата изрита човека в ребрата и му изкрещя да се маха. Гневът в сянката преля. Застана пред собственика в пълния си блясък, който беше видим само за него и за човека и изръмжа:
- С теб ще се виждаме често. Ще те преследвам по този свят докато го има, без да проявя и капка милост, защото ти нямаш милост в сърцето си.
Стопанинът се разтрепера и се скри в къщата.
После сянката се превърна в един киринеец – Симон и нарамвайки кръста тръгна заедно с човека към Голгота.
Човекът под подутите си окървавени вежди погледна Симон и позна истинската му същност.
- Дошъл си да видиш докъде стигнах ли?
- Не. Дойдох отново да ти предложа спасение. Защото сърцето ми се къса като те гледам. Дори няма да искам да ми се кланяш. Просто приеми истинската си форма и въздай правосъдието, което ти е подвластно, за да накажеш онези, които са съгрешили спрямо теб.
- Защо да наказвам онези, които съм дошъл да спася.
- Спасяваш ги като ги оставиш да те убият?
- Ти не чу ли всичко, което съм говорил?
- Чух го, но не разбирам как можеш да смяташ, че хората ще разберат думите ти. На мен самият ми е трудно. А те… те са само смъртни и нямат силата да разберат. Спаси се, нека аз да заема мястото ти. Техните смъртни инструменти няма да ме наранят. А ти, ти ще останеш жив, за да прекараш повече време тук сред хората, за да могат те да разберат истинския смисъл на думите ти.
- Нямаш вяра в хората. Те могат и ме разбират. Но като че ли ти самия не си успял.
Сянката замълча.
Стигнаха до хълма и Човекът беше разпнат. Усещайки как последните сили на смъртното му тяло го напускат духът му най-сетне се пречупи и в отчаяние, Човекът извика:
- Боже мой! Боже мой, защо си ме изоставил!
Сянката вдигна глава към небето, впи огнения си поглед в Него и изкрещя:
- Защо? Защо го остави да умре? Защо не му даде още време?
Облаци покриха небето и скриха лицето Му.
Сянката погледна към кръста, видя безжизненото тяло на Човека и в гнева си удари с юмрук земята, която се разтресе и всички наоколо изпопадаха.
- Защо, Иисусе? Защо ги остави да те убият? Защо не им даде още време с теб? Те няма да те разберат.
Откъм кръста долетя шепот:
- Защото аз вярвам в Хората.
За първи път от доста време насам написах нещо несвързано с работа. Всъщност дори не точно написах, а преведох. И установих, че леееко съм позагубил форма. Има какво още да се желае по този превод преди да го публикувам тук. Но поне имаме някакво ново начало 
Днешната песен на деня по Z-rock беше November Rain на Гънс…
И точно когато започна в 9 сутринта над колата ми започна да се сипе смесица от дъждовни капки и падащи листа,
И точно на стиха Nothing lasts forever even cold november rain, в далечината между облаците се появи слънцето.
Въпреки времето днешния ден се очертава прекрасен
Recent Comments